Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Аз съм лошо момиче, нали, Боб? — изкикоти се Карол.

Буря отложи приземяването ни. Господи! Кейт обясни на Карол, че ще обикаляме в кръг, докато бурята премине.

— Ами ако се свърши горивото?

— Тогава вероятно ще се приземим с носа напред. Как мислиш, Боб?

Най-после кацнахме. Слизайки от самолета, Карол може би си мислеше дали да не стане стюардеса. Изпълнена с планове за новия си живот, тя притискаше плика до гърдите си, сякаш беше единственото й дете.

На източния бряг на Фелс Пойнт има голяма тухлена сграда, която по-рано беше склад. Сега е превърната в скъп хотел. Стаите са просторни, облени в слънчева светлина и украсени с картини на пиратски кораби и морски карти, сложени в рамки. Мисля, че за толкова много пари едва ли ще искам да гледам към индустриалната част на пристанището, но не плащах аз, а Карол. Там я бяхме настанили. Кейт й предложи да отседне при нея, но бившата собственичка на „Еленова пътека“ в Хийхоу, Мейн, възнамеряваше да се поохарчи.

— Искам хотел, където да се обадя по телефона и в стаята ми да дойде симпатично младо момче с количка като по филмите.

— Харесваш количките, нали, Карол? — подразних я аз.

Двете с Кейт излязоха да купят нови дрехи. Не съм сигурен дали ще мога да възприема Карол в нещо друго, освен в кожена минипола, но, изглежда, ще трябва да опитам.

Слънцето залязваше, когато оставих момичетата да пазаруват и отидох в погребалния дом. Бях отсъствал само два дни, но както предполагате, хората продължаваха да умират. Леля Били се зарадва, като ме видя.

— Тъжна вест, Хичкок — съобщи тя. — Джефри Симънс почина. Току-що говорих по телефона с Хелън. Иска ние да се заемем с погребението.

— Това ще бъде медийно събитие — отбелязах аз.

— Да. И двете зали ще бъдат препълнени.

Докато Били уреждаше тялото на Джеф Симънс да бъде докарано в погребалния дом, аз изтичах до вкъщи, за да се изкъпя и преоблека. Пуснах телевизора точно навреме, за да видя Мими Уиг, която вече беше заела говорителския стол.

— Днес си отиде една институция — тъжно и тържествено оповести тя.

Загасих телевизора и се върнах на работа. Телефонният ни секретар вече беше задръстен със съобщения от хора, опитващи се да научат подробности за погребението на новинаря. Имаше дори сълзливо съобщение от Тони Марино, който предлагаше да свири безплатно с гайдата си.

Имаше и пет-шест други съобщения. Половината бяха от Хъч. В първото той ме молеше да му се обадя веднага, щом мога. Останалите съдържаха същата молба, но значително по-настоятелно. „Къде си, да ти го начукам?“ Имах съобщение и от Джил Ванс, който ме упрекваше, че не съм бил на последната репетиция. Довечера сме щели да репетираме последното действие. Явно още не бях успял да му внуша факта, че ще чета репликите си от сценария и затова не съм необходим на репетициите. Разбира се, Джил бързо сменяше концепциите си и ако не ходех на репетициите, на премиерата можеше да се окаже, че проклетото действие се развива в Бейрут.

Последното съобщение беше от Джулия.

— Хич, искам да чуя мнението ти за нещо. Питър ми направи предложение за женитба. Милионите, къщата, колите, всичко. Представяш ли си? Какво ще кажеш? Обади ми се. Знаеш номера ми.

Обадих й се веднага. Тя отговори на четвъртото иззвъняване.

— Аз съм.

— О… Хич. Виж какво… не мога да говоря сега.

— Но аз получих съобщението ти.

— Не сега, Хич.

— Джулия, мисля, че…

— Хич.

— О-хо. Той е там.

— В банята е.

— Прекъсвам ли нещо?

— Не е твоя работа.

— Мислех, че в Париж сте скъсали.

— И аз мислех така. Но той дойде, пълзейки на колене. Нарекох го лайно и Питър ми каза, че съм напълно права. Харесва ми, когато мъжете говорят така.

— Я стига, Джулия. Казал го е, само за да се върне в леглото ти.

— Ами, имаше ефект. — Тя млъкна, после престорено каза: — Струва ми се, че списанието е хубаво, скъпа, но в днешно време кой има време да чете. Но благодаря все пак.

Сетне затвори.

Залових се с някои не толкова сексапилни аспекти от работата ми. Най-после се обадих на доставчика на ковчези в Омаха, надявайки се, че само ще оставя съобщение. Но той вдигна слушалката. Казах му да изпрати информация за най-новите си модели.

— Вече го направих — разочаровано отговори той.

И наистина беше така. Докато говорех, аз гледах информацията.

— Сигурно се е изгубила по пощата — рекох аз. — Пак ми я изпрати.

После му обясних какво не ме интересува, поглеждайки моделите и цените в брошурите пред мен и сякаш чух как дъхът му секна.