Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Очите й се напълниха със сълзи, но тя гневно ги преглътна. Беше изпила кафето си и мачкаше в ръката си картонената чаша. Господи, как започнахме този разговор? Кейт отново се вторачи навън през прозореца, но мисля, че не виждаше нищо.

— А аз? Не съм чак толкова лош, нали? И ми се струва, че се спогаждаме.

Тя ме погледна. Изглеждаше невероятно тъжна.

— Ти си добър човек, Хич. Не съм сигурна за професията ти, но си добър.

— Виждаш ли? Не си прокълната, както мислиш.

Кейт сви устни и ме погледна тъжно.

— Ние не се броим. Познаваме се твърде отскоро.

— Господи, не бъди такава песимистка, Кейт. Имай малко вяра.

— Не вярвам в нищо, по дяволите.

Приготвих се да я предизвикам, но изведнъж и двамата осъзнахме, че слънчевата светлина е изчезнала. И пред слънцето не минаваше облак. Пред прозореца бе спрял голям бяло-зелен автобус. На спирката слязоха няколко пътници. Шофьорът, който приличаше на Борис Елцин, се измъкна от автобуса и отвори вратата на багажното отделение. Пътниците взеха куфарите и чантите си. Елцин размени няколко думи с една млада жена, тресна вратата и отново седна зад волана. Няколко души се качиха и автобусът потегли. Ауспухът избълва малък облак сив пушек.

Към кафенето тичаше жена. Тя размахваше ръце, за да увеличи до максимум скоростта на краката си с обувки с високи токчета. Устните й бяха отворени в безмълвен писък. Джипът на Бауман беше паркиран пред банката. Жената беше Карол.

— Мамка му! Да изчезваме!

Кейт и аз изскочихме от кафенето. Карол бе останала без дъх.

— Взех го! — извика тя, размахвайки плика от експресната поща. — Той се вбеси заради гумата.

— Добре — каза Кейт. — Да тръгваме.

Качихме се в колата под наем. Аз седнах зад волана.

— Искаш ли да си вземеш някакъв багаж? — обърна се Кейт към Карол.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Карол бе отворила плика, надничаше вътре и се усмихваше.

— Взела съм си всичко, деца!

Щеше да бъде хубаво, ако на обратния адрес беше написано името и улицата на подателя.

Но Кейт ме бе предупредила да не очакваме твърде много.

— Пакетът не е изпратен директно на Бауман. Името му няма да е написано. И щом Бауман е взел предпазни мерки, бъди сигурен, че и подателят е направил същото.

На мястото за подателя имаше само пощенска кутия и код — 21030.

— Това е Хънт Вали край Балтимор — каза Кейт.

Пак карах по проклетия околовръстен път и вече на два пъти бях подминал отклонението за Бостън.

— Индустриалният парк?

— Да. Навремето там е имало само ливади. А сега… сякаш някой е хвърлил атомна бомба и сетне е построил хиляди акри административни сгради.

Най-после завих по отклонението.

— Пасища — рекох аз.

— Какво?

— Пасища. Ти каза ливади.

— Все едно.

— Казва се пасища.

— Престани, Боб. Да не си шибан фермер? — обади се Карол.

— Погребален агент съм.

— А аз съм детектив — добави Кейт.

Карол избухна в смях.

— А аз съм професор. И дори не знам как се играе тази игра.

Тя се облегна назад и отново започна да брои парите. Вероятно мислеше, че колкото повече ги брои, банкнотите ще се увеличават. Но най-странното беше, че парите наистина бяха повече. Не откакто Карол ги преброи за пръв път, а от сумата, която Кейт и аз очаквахме. Според банковите записи, които Кейт бе намерила в къщата на Бауман, ние предполагахме, че в плика има пет хиляди долара. Но Карол заяви, че са осем хиляди. Кейт и аз недоумявахме защо са повече.

Всички искахме да останем пред банката, за да видим как ще се ядоса Лу Бауман. Представих си го как разкъсва плика и розовата тоалетна хартия.

— Ще ритне първото куче, което се изпречи пред погледа му — предсказах аз.

— Ще удари първия човек, който го погледне накриво! — каза Кейт.

— Ще си го изкара на „Еленова пътека“ — рече Карол.

Думите й ни накараха да спрем, за да може Карол да се обади на бармана и да го предупреди.

— Казах на Майк да приготви остена за всеки случай — съобщи тя, след като се върна в колата.

— Държите остен зад бара? — изумих се аз.

— Имам заведение, където хората се събират, за да се напият. Понякога се налага да използвам остена, за да ги вразумя. Дай ме под съд, ако искаш. По-точно имах заведение.

— Няма ли да се върнеш? — попита Кейт.

Карол размаха шепа банкноти.

— Не и в този живот, скъпа.

Карол дойде с нас в Балтимор. Дотогава не се беше качвала на самолет. Може би затова не разбираше, че дланите й трябва да са изпотени и да й е трудно да диша в онази ламаринена кутия. Като мен. Карол се държеше така, сякаш й беше забавно. Дадох й сандвича си, за да си направи цял с моята половина. Тя доближи двете половини и успя да придаде на сандвича многозначителен вид.