Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— О, Боб ми е скъп приятел — весело отговори Кейт.

— Той е убил петима човека — тържествено заяви Карол.

Кейт закачливо ме тупна по рамото.

— Не си ми казвал, че са петима, Боб.

— Готвех се да те изненадам.

— Къде отиваме? — Карол явно осъзна, че се намира в кола, която се движи.

— Уместен въпрос. Къде искаш да отидеш, Карол? Желаеш ли да се върнеш в „Еленова пътека“?

— Да му го начукам на бар „Еленова пътека“.

— Струва ми се, че каза не — рече Кейт и се облегна назад.

Карол смъкна стъклото и наклони глава надясно, така че вятърът да духа в лицето й. Тя затвори очи и аз помислих, че отново заспа. Но след малко Карол каза:

— Мисля, че ще повърна.

Спрях. Тя се наведе през прозореца и си свърши работата. Намирахме се близо до градчето и Кейт и аз се вторачихме в пристанището, докато Карол повръщаше.

— Намерих банкови записи — неочаквано съобщи Кейт. — Всеки месец на шестнайсето число Бауман внася пет хиляди долара на сметката си.

— Това говори ли ти нещо? — попитах аз.

— Разбира се. Няма починала леля, както каза и Крук, но неизвестно как, Лу Бауман притежава голяма къща, яхта и джип и всеки месец получава отнякъде по пет хиляди долара. Някой му плаща. За какво?

— За какво? — като ехо повторих аз.

— Сигурна съм, че това е подкуп. Лу Бауман нямаше причина да убива Чарли. Имам предвид лична. Някой му е платил, за да го убие. Ето какво е станало. Било е удар и аз случайно съм се озовала там. Бауман взима пет хиляди всеки месец плюс другото, което е получил, за да се установи тук. За убийството на Чарли. Ако бях успяла да намеря изчезналия доклад, щяхме да разберем кой е собственикът на земята, който толкова много е искал да затвори устата на Чарли.

— Но не го намери.

— Не. Но намерих банкови записи. Собственикът на отровената земя всеки месец изпраща пари на Бауман. Ако приятелката ти престане да повръща, ще се върнем в хотела, ще проверим доклада на частния детектив и ще видим на коя дата Бауман е получил пакета, изпратен по експресната поща. Депозитите на Бауман са като по часовник — на шестнайсети всеки месец. Обзалагам се, че получава пратките на същата дата. И знаеш ли защо съм убедена, че ще спипаме копелето? Защото днес е петнайсети — победоносно заяви Кейт. — Дошли сме навреме, за да видим как Бауман ще прибере парите за мълчанието си. Господ е на наша страна.

Карол спря да повръща и насочи вниманието си към нас.

— Боб — дрезгаво изпелтечи тя, — нуждая се от кафе.

Фамилното име на Карол беше Шипли. Майка й била кмет на Хийхоу, преди туристите да започнат да идват, а баща й — собственик на „Еленова пътека“. А сега — вероятно в интерес на симетрията — брат й Роджър беше кмет, а Карол — собственичка на „Еленова пътека“.

— Политиката не е в кръвта ми — обясни тя, като се засмя насила. — Майка ми управляваше цял град, а аз имам само онзи скапан бар.

Пиехме кафе на терасата на хотелския ресторант. Нощта беше безоблачна. От мястото, където седяхме, се виждаше къщата на Лу Бауман. Прозорците светеха. Чудовището беше в бърлогата си. Кейт непрекъснато поглеждаше натам.

— Брат ми ме мрази и в червата — продължи Карол. — И аз го мразя. Той превръща града в педерастки. Когато майка ми го управляваше, градът беше чудесен. Нямаше външни хора.

— А сега трябва да търпите натрапници като нас — отбеляза Кейт.

Карол сякаш не я чу.

— Мислите, че съм тежък случай, нали? Да, така е. Всеки ден съм ядосана и дори не знам защо.

— Няма ли да си по-щастлива, ако се преместиш другаде? — попита Кейт.

Карол поклати изрусената си до бяло глава.

— Тук всички ме познават. Не всички ме обичат, но ме познават.

— Това толкова ли е хубаво?

Карол се замисли.

— Може би вече не е толкова хубаво — съгласи се тя. — Вероятно започват да ме мислят за скучна и досадна.

Кейт ме стрелна с поглед, който предупреждаваше: „Не коментирай“, сетне попита:

— Била ли си омъжена, Карол? Знам, че не е моя работа, но…

— Не се притеснявай. Да, бях омъжена. По дяволите, аз съм местната Елизабет Тейлър. Жених се три пъти. Всъщност четири, но единият не се брои.

— Защо? — обадих се аз.

— Няма да искаш да знаеш — мрачно и убедително отговори Карол.

Сега, след като вече не попадах в мерника й, Карол не проявяваше интерес към мен. Нито към Кейт. Самата Карол беше най-интересната тема на разговора и докато изтрезняваше, неспирно бъбреше за живота си в Хийхоу, Мейн. В „Еленова пътека“ бях чул основната тема. Мъжете са лайнари. По-младите и по-хубавите жени от Карол също са досадни. Въпреки това тя се държеше учтиво с Кейт, която беше и двете. Пък и Кейт я насърчаваше, подавайки й реплики, за да говори, макар че съвсем не беше необходимо да го прави. Женска солидарност. Пред очите ми. Или поне така мислех.