Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Тя се наливаше с джин. Аз пиех бира и Карол ме наричаше педераст заради това. Казах й, че последния път, когато съм докоснал твърд алкохол, съм убил петима човека. Тя се засмя. Това й се стори много смешно.

— Аз пък убивам хора всеки ден — рече Карол. — Но те не го знаят.

Тя сви пръст и го насочи към Лу Бауман. Карол имаше право. Той дори не забеляза.

По едно време тя ме попита за акцента ми, който още беше в процес на усъвършенстване.

— Откъде си?

Отпих от бирата си.

— От Айдахо.

— Всички ли в Айдахо говорят като теб?

— Как говоря?

— Като педераст.

Най-после в бара влязоха неколцина човека. Забелязах, че някои от тях — предимно мъжете — ни гледат с непогрешимо изражение на облекчение. Сред редовните посетители на „Еленова пътека“ имаше свежа кръв. Карол непрекъснато ми досаждаше с тялото си. Искаше да видя краката й и през две минути неволно допираше колене до мен. Бях седнал от дясната й страна, за да наблюдавам Лу Бауман. Той и приятелката му продължаваха разгорещено да се карат. Не можех да чуя за какво.

— С какво си изкарваш прехраната, Боб?

Бях й казал лесно за запомняне име.

— Защо не отгатнеш?

Лу Бауман неочаквано тресна с юмрук по масата и изръмжа:

— Престани!

— Търговски пътник на обувки — каза Карол.

— Моля?

— Ти си търговски пътник на обувки.

Бях убеден, че тя случайно употреби думата „обувки“, но нямах намерение да споря.

— Умна жена си. Точно това работя.

Карол се ухили и едновременно изхълца. Злобната Моли се зъбеше на Бауман, който съвсем спокойно й показа среден пръст.

— Питай ме аз какво работя — изфъфли Карол. Пръстите на дясната й ръка си играеха с копчетата на ризата ми. Вече ги бях махнал оттам десетина пъти, но тя сякаш ги използваше, за да се подпира. През последните пет минути Карол се олюляваше все по-силно на високото столче.

— Какво работиш, Карол? — послушно попитах аз.

Тя ми се усмихна като котка на мишка и се наведе напред, сякаш да прошепне отговора в ухото ми. Хванах я за раменете, за да не падне от столчето. Шепотът й беше толкова силен, че го чу дори мъртвият елен на отсрещната стена на помещението.

— Чукам търговски пътници на обувки.

И после нещата започнаха да се развиват бързо. Кавгата между Моли и Бауман достигна кулминационната си точка. Злобната Моли не хвърли чашата си по Лу Бауман, но изля съдържанието й върху лицето му. Той мигновено протегна ръка и я зашлеви — неведнъж, а два пъти, после скочи от стола. И аз станах. По-скоро се изсулих от високото столче и в резултат на това Карол продължи да се навежда напред, без да има на какво да се подпре. Тя безцеремонно падна на пода, приземявайки се с шумен трясък. Коленичих и я вдигнах да седне и да облегне гръб на бара. Очите й бяха притворени, а устните се опитваха да кажат нещо. Предполагам „педераст“. Но дишаше. Това беше всичко, което трябваше да установя.

Вдигнах глава и видях, че Лу Бауман излиза от бара. Беше преполовил разстоянието до вратата. Моли подтичваше след него. Погледнах часовника си. Беше едва девет и половина. По дяволите.

— Беше ми приятно да се запознаем, Карол — измънках аз и хукнах към вратата.

— Хей! — извика барманът и посочи чашите ни. — Рокфелер ли ще дойде да плати сметката ти?

Извадих шепа банкноти от джоба си и хвърлих две двайсетачки на бара. После пак се насочих към вратата.

— Хей, сметката не е чак толкова много — каза барманът.

— С рестото й извикай такси.

Той се засмя.

— Не й трябва такси. Тя живее горе.

Бях стигнал до вратата, но се обърнах.

— Какво?

— Тя е собственичката на бара. Това е шефката ми. — Барманът се наведе, за да види почти изпадналата в безсъзнание Карол, която седеше на пода. — Как си, шефке?

Забързах навън. Лу Бауман стоеше до джипа си и ръмжеше на злобната Моли, която му отговаряше. Чудесна двойка.

— Копеле!

— Престани!

— Не, ти престани!

— Вече престанах.

— Какво означава това?

— А ти как мислиш?

— Копеле! — повтори тя.

Речникът им явно беше много богат. Бауман отвори вратата на джипа и заповяда:

— Качвай се.

— Я си го начукай.

И тогава той я удари. По главата. Силно.

— Хей! — извиках аз и хукнах към джипа. Те определено не се зарадваха, като ме видяха. Обърнах се към Моли. — Добре ли сте?

— Кой те пита, да ти го начукам? — изръмжа Лу Бауман и изкриви устни, докато ме оглеждаше.

Направих крачка към него и реших да го ритна в коленете.

— Да не си посмял отново да я докоснеш — казах аз.