Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Облечи се — каза Кейт, сякаш прочете мислите ми.

— А ти се съблечи.

Тя ме изгледа укорително.

— Мисля, че ти става нещо от чистия въздух, Сюъл.

— Да. И много ми харесва — отговорих аз и кимнах към стаята.

— Не сме дошли чак дотук, за да се излежаваме — рече Кейт и стана.

— Кой каза, че ще се излежаваме?

— Хич, това не е ваканция, по дяволите.

Тя влезе вътре и след няколко минути ризата ми излетя през вратата.

Поехме по главния път, който минава през градчето и криволичи нагоре към скалистия хълм, където се намира къщата на Лу Бауман. От шосето се виждаше дългия, виещ се бряг. Вълните се разбиваха в скалите на равномерни интервали. И, разбира се, над всичко това се ширеше необятният, металносив океан и огромният купол на небето.

— Бауман си е осигурил хубава гледка — отбелязах аз.

— Да. И я е купил с кръвта на съпруга ми.

Е, дотук с разглеждането на забележителностите. Може би Кейт имаше право и чистият въздух наистина ми въздействаше. Не бяхме дошли тук да се наслаждаваме на красиви гледки и да плуваме. Кейт беше много сериозна и аз трябваше да разведрявам атмосферата.

Обиколихме къщата на Лу Бауман. Оказа се, че няма куче. Това беше хубаво. Кейт се качи на верандата и реши, че никой от съседите не може да ни види през дърветата около къщата. Тя долепи до стъклото на вратата сексапилния си нос. Явно искаше да види дали има алармена система. Изглежда нямаше.

— Какво виждаш? — попитах аз.

— Обичайното леговище на мързелив ерген.

Заобиколихме къщата и Кейт посочи редицата тесни малки прозорци на приземния етаж, пред които растяха неподкастрени храсти.

— Какво ще кажеш?

— Мисля, че трябва да се подкастрят.

— Говоря за прозорците, умнико. Мислиш ли, че ще мога да се промъкна през някой от тях?

— Малки са.

— Но аз мога да го направя.

— Защо точно през тях? Къщата има и големи прозорци.

— Защото сигурно са залостени. И ако вляза през някой от малките, Бауман ще забележи това едва след един-два дни.

— Какво ти пука, ако забележи?

— Не искам веднага да разбере, че някой е влизал в къщата му. Това не е като във филмите, Хич. Едва ли за петнайсет минути ще намеря каквото ми трябва. Може да се наложи да дойда втори път.

— Е, и как ще действаме? Ти ще се вмъкнеш през прозореца на приземния етаж и после ще ми отвориш вратата?

— Ти няма да дойдеш с мен.

— Така ли? Искаш да кажеш, че ще бъда само шофьор?

— Не. Но първо трябва да усвоиш друг акцент. Да не говориш като хората в Балтимор.

— Защо?

— Не искам Бауман да разбере, че си от Балтимор.

— И кога ще стане това?

— Докато аз съм в къщата, а ти се въртиш край него и го задържаш.

— Разбирам — рекох аз, макар че нищо не ми беше ясно. — Искаш да се конфронтирам с него?

— Само ако се наложи. Не искам Бауман да се върне вкъщи, докато ровя из нещата му. Ти ще се погрижиш той да не идва тук през това време. Ще си уговорим час. Задачата ти ще бъде да го държиш далеч оттук, докато аз действам.

Това беше новина за мен.

Кейт се ухили. Една от онези усмивки, които те карат да хлъцнеш.

— Надявам се, че си носиш фалшивите мустаци. Минаваш под прикритие, момче.

Ако някой ви каже, че барът в Хийхоу се нарича „Еленова пътека“, по всяка вероятност ще помислите, че заведението е разположено край река или поток на име Еленова пътека. Нали? Защото аз си помислих така.

А ще предположите ли, че ще видите еленова глава на стената, която застрашително стърчи от другата страна, точно над стария флипер. Жителите на Мейн са много странни. Неслучайно сме ги натикали в ъгъла на Щатите.

Играех усърдно флипер, макар че гигантската еленова глава на стената ме разсейваше. Едното й око беше синьо, а другото — кафяво. Бяха й сложили червен гумен нос, карирана ловджийска шапка, незапалена цигара в муцуната и като капак на гаврата с горкото животно — огърлица от гилзи около врата. Ако можеше да се разкайва, мъртвият елен сигурно проклинаше деня, в който се бе мярнал там.

За първата ми операция под прикритие се бях издокарал в джинси „Лий“, семпла, но елегантна бяла фланелка и тревистозелена бейзболна шапка с надпис „Наздраве“. Страхотен екип.

След като прочетохме докладите за ежедневието на бившия детектив от полицията в Балтимор, Кейт и аз решихме, че Лу Бауман е всичко друго, освен човек на установените навици. Дните му преминаваха хаотично. Понякога спеше до късно. Друг път ставаше рано. От време на време излизаше с яхтата си в открито море да лови риба. Или седеше на палубата, пиеше „Будвайзер“ и пушеше пури. Или по цял следобед се мотаеше в пристанището с яхтата или с джипа си. В края на краищата, той беше пенсионер. Можеше да прекарва времето си, както пожелае. Същото се отнасяше и за вечерите му.