Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Но частният детектив бе забелязал, че всеки понеделник Лу Бауман ходи в „Еленова пътека“, придружен от злобната на вид Моли от магазина за авточасти. Представата й за хубаво прекарване беше да се налива цяла вечер с водка, а после да се чука с бившия детектив от полицията в Балтимор Лу Бауман.

Ето защо, в понеделник вечерта аз бях в „Еленова пътека“ и играех флипер.

Кейт и аз бяхме наблюдавали Лу Бауман от балкона на хотелската ни стая. В седем и половина той се качи на джипа си и отпраши нанякъде. След двайсет минути Кейт и аз минахме с колата покрай „Еленова пътека“ и видяхме джипа му на паркинга. Закарах Кейт до къщата му и я оставих там. Тя се вмъкна вътре, преди да й пожелая успех.

Ако господ беше на наша страна, Кейт щеше да влезе в дома на Лу Бауман и веднага да намери изчезналия доклад. Но ако господ спеше или не внимаваше какво става в Мейн, на Кейт щяха да й бъдат необходими няколко часа, за да търси доклада. И тук се намесвах аз. Бяхме се споразумели, че Кейт ще стои най-много до единайсет часа в къщата на Бауман. Задачата ми беше да се погрижа той да не излезе от бара дотогава — дори ако се наложеше да се сбия с него, макар че се надявах да не се стигне дотам. Кейт каза, че ако излезе от дома му преди единайсет, ще се обади в „Еленова пътека“ и ще накара бармана да извика някакво измислено име. И така аз ще разбера, че не е необходимо да се бия с Бауман, да го спъвам или по някакъв друг начин да му попреча да излезе от бара. Предложих Харви Спринкъл, името на плодовития сеяч на семена, когото наскоро бях погребал.

— Какво тъпо име — отбеляза Кейт.

— Не е необходимо да казвам, че съм аз, а само да го чуя.

Но докато стоях в „Еленова пътека“ и играех флипер, изпитах желание да бяхме избрали по-обикновено име. Барманът не приличаше на човек, който би се поколебал да затвори телефона на всеки, потърсил тип с такова име и едва ли щеше да извика: „Хей! Има ли тук Харви Спринкъл?“.

Особено след като засега в заведението бяхме четирима души — Лу Бауман, злобната Моли, изрусена до бяло жена и моя милост. Накратко, ситуацията в „Еленова пътека“ не беше въодушевяваща.

Притесняваше ме изрусената до бяло блондинка. Личеше, че в определен етап от историята си тя е била хубавица, но сега беше на четирийсет и няколко години и явно се бе придвижила в онзи период на живота си, когато поддръжката е трудна. Страните й бяха неестествено розови, клепачите — неестествено сини, веждите — неестествено кафяви, а сбръчканите й устни — неестествено червени — пълна палитра от опити да възстанови онова, което някога природата й бе дала безплатно. Изрусените й до бяло коси бяха черни в основата и падаха на големи неподдържани къдрици на раменете й. Жената бе облякла тясна кожена минипола, предназначена за осемнайсетгодишни девойки и семпла бяла блуза, предназначена за десетгодишни момиченца. В едната си ръка държеше димяща цигара, а в другата — чаша. Очите й обхождаха тъмния бар, досущ лъчи на фар.

Когато влязох в „Еленова пътека“, аз случайно срещнах погледа на тази жена — единственият човек, който си направи труда да вдигне глава — и бях пронизан. Преди да успея да се обърна, тя ми се усмихна предизвикателно и безсрамно вдигна чашата си за поздрав. С периферното си зрение забелязах, че Лу Бауман и злобната Моли се карат. Те не обърнаха внимание на влизането ми. Съзрях флипера под еленовата глава и мигновено се отправих натам, молейки се на бога да имам дребни монети в джоба си. Молитвата ми беше чута и започнах да играя, като в същото време се опитвах да се ориентирам. Очите на русокосата сякаш изгаряха дупки в тила ми.

Но скоро монетите ми свършиха. Бавно се обърнах. Блондинката продължаваше да ме гледа. Тя ми се усмихна пиянски и размаха незапалена цигара пред лицето си. Гласът й се разнесе през алкохолните изпарения в помещението.

— Имаш ли огънче?

Лу Бауман се хилеше, когато минах покрай масата му. Злобната Моли го плесна по ръката.

— Приличаш ми на някого. На кого ми приличаш?

Карол ми задаваше този въпрос за седми път. Първите няколко пъти допуснах грешката да повярвам, че отговорът е на езика й. Но сгреших. После бързо научих, че по този начин пита на кого прилича тя. Или поне на кого мисли, че прилича.

— Помниш ли Джейн Мансфийлд? Играеше в един каубойски филм. Сещаш ли се?

— Онази, на която главата й беше отрязана при катастрофа?

— Да — отговори Карол. — Преди катастрофата. Приличам на нея. Какво ще кажеш за още едно питие?