Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Тези неща обикновено са пълни до половината. Мислиш ли, че в това има нещо?

— Хич, не си дошъл тук да ядеш.

— Но не съм дошъл и да ме обиждат. Някъде в този самолет се намира другата половина на сандвича ми. Споделям сандвича си, а дори не знам с кого.

— Защо не си представиш, че е с мен? — предложи Кейт.

— Какво ли още ще направят? Сигурно ще ни съобщят, че ще прелетим само половината разстояние. Или че резервоарите са пълни с гориво до половината. Или че единият мотор не работи.

Кейт въздъхна.

— Или че няма помощник-пилот?

— Да, точно така — възкликнах аз и размахах сандвича. — Това може да е само началото. Вероятно стюардесите са минали само половината курс на обучение и тази тъпа авиолиния ги е наела на половин заплата.

— Престани, Хич.

Стюардесата тръгна по пътеката между седалките и жизнерадостно каза:

— Закопчайте предпазните колани, моля.

Едва тогава Кейт забеляза, че съм изпотен.

— Хич, ти се страхуваш от летене, нали?

Прехапах устни, затегнах предпазния колан и отговорих:

— Не. Страхувам се от падане.

До известна степен се оказах прав. Прелетяхме само половината разстояние. Стигнахме до Бостън и после се наложи да наемем кола, за да продължим екскурзията си.

— Бил ли си в Бостън? — попита Кейт, когато изкарах колата от очертанията на летището. На двата пътни знака пишеше „Бостън наляво“ и „Север надясно“.

— Не.

— Жалко. Завий надясно.

Хората, които са правили пътищата в околността на Бостън, са създали малка дилема, наречена „околовръстен път“. Замаскиран като ефикасен начин да позволи на шофьорите да се отправят в която посока искат, околовръстният път всъщност е коварна шега, където се озоваваш сред автомобили, обикалящи около центъра, и оставаш без никакъв шанс да избягаш от постоянно увеличаващия се поток от коли, включващи се в кръга. Два пъти съм се забивал на такива места. Първия път мина цяла вечност, докато се измъкна, а втория направих няколко безуспешни обиколки и после реших да рискувам и натиснах клаксона и педала за газта, както явно правят всички.

Кейт бе разтворила карта на коленете си и проследяваше с пръст напредъка ни. Излязохме от Бостън и от многобройните му предградия и обиколихме няколко пъти околовръстното шосе, сетне движението намаля и се отправихме на север по двулентова магистрала, оградена с борове от двете страни. Небето стана синьо. Появиха се знаци, че пътят се пресича от елени, разстоянията между отклоненията започнаха да се увеличават и въздухът, нахлуващ през страничното ми стъкло, стана хладен, въпреки че беше май. Може би трябваше да си взема пуловер.

Бяхме поели към горния десен ъгъл на Щатите в резултат на задушевния разговор между Кейт и Джон Крук за изчезналия доклад.

Да, Джон Крук бе изнасял папката със следствените материали на Чарли Ръсел. Но ако можеше да му се вярва — а Кейт ме увери, че Крук е сериозен човек, не бе взимал последния доклад. Той вече липсвал, когато Крук се добрал до папката. По време на ужасното пътуване със самолета Кейт ми разказа какво й е обяснил колегата й.

Няколко седмици след смъртта на Ръсел и преди да се сблъска нарочно със съдебния лекар, Крук забелязал, че Лу Бауман Лотарията не се занимава сериозно с разследването. Били му възложили случая със силикагела. Идеята Бауман да поеме операцията под прикритие на детектив Ръсел очевидно била неуместна. Бауман щял да се отличава с възрастта и корема си от яките, снажни, млади мъже, които товарели и разтоварвали вагоните. Ето защо Бауман извършвал разследването от бюрото си и не си давал зор. Вярно, никой добър детектив не иска за партньор телефон и бюро, но понякога това е част от работата му.

Не след дълго се разчуло, че разследването не върви. Плъзнали и слухове, че Чарли Ръсел е взимал подкупи. Историята с варелите, които уж съдържали силикагел, затъвала в глуха линия и се превръщала в престъпление без жертви. Бауман явно нямал намерение и желание да я разнищи. Кейт ми каза, че винаги има случаи, които се израждат по този начин и завършват в отдел „На кого му пука“. И точно дотам било стигнало разследването на Бауман, когато леля му услужливо умряла и му оставила огромно наследство. И той решил да напусне полицията. Неразкритото престъпление не измъчвало съвестта му.

Крук усещал, че в цялата тази история има нещо гнило. Той непрекъснато си припомнял събитията в склада през онази ноемврийска нощ и нещата никак не му харесвали. И след „случайната“ среща със съдебния лекар съмненията на Крук се засилили. Апатичното отношение на Бауман към разследването на детектив Ръсел водело до извода, че Лу Лотарията се опитва да скрие нещо. Нещо по-голямо от ролята му в застрелването на Чарли Ръсел.