Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

— Какво е това?

— Причината, поради която Алан Стюарт не е най-големият ти почитател.

— Мисли, че аз съм му ги изпратил?

Хъч присви очи и аз мигновено разбрах грешката си.

— Какво да си му изпратил, Хич? Дори не си погледнал в плика.

Съвзех се бързо.

— Ти каза, че Фелоус е изнудвал Стюарт. Затова… нека да отгатна. — Извадих две лъскави цветни фотографии от плика. — Мръсни снимки на Грейс Кели. Точно както предполагах.

— Не всичко е шега, Хич.

Пъхнах снимките в плика и му го върнах.

— Знам. Но бъдещият губернатор на Мериленд мисли, че един непретенциозен погребален агент от Фелс Пойнт е убиец и изнудвач… И в това има нещо смешно.

Хъч сложи плика в чантата си. Към нас накуцвайки се приближаваше еднокрак човек, който се подпираше на патерица. Панталонът му беше разкопчан. Мъжът беше бос. Хъч стана от пейката.

— Трябва да тръгвам. Ще има вечеря за набиране на средства.

— И аз не съм поканен?

— Блюдото е хиляда долара.

— Току-що си спомних, че съм зает.

Сакатият човек стигна до нас. Хъч бръкна в джоба си, извади двайсетдоларова банкнота и я сложи в чашката, която мъжът протегна към него, сетне ме погледна.

— Не съм безсърдечен.

Просякът продължи по пътя си.

— Хич, наистина не знам какво става. Мисля, че просто си попаднал на неподходящото място в неподходящия момент. Опитах се да убедя Алан в това, но той не иска и да чуе. Някой го е стиснал за топките. И Алан е бесен. Искам само да те предупредя като приятел да внимаваш.

Хрумна ми, че понякога границата между предупреждението и заплахата е много тънка. Не ми беше приятно, но не можех да се отърся от чувството, че приятелят ми изкусно се движи по тази линия.

Станах и казах:

— Приятна вечеря, Хъч. И да си изядеш всичко.

Телефонирах на Кейт и й оставих съобщение да ме чака в „Стридата“. Не споменах за срещата ми с Хъч. Исках да видя реакцията й на новината, че продължаващите й изнудвачески усилия дават високи дивиденти. Освен това исках да чуя какво смята да прави по-нататък. Още не бях решил колко от подозренията на Хъч да споделя с нея. Бях убеден, че твърдението му за продължаващата връзка между Кейт и Стюарт е неоснователно. Както и намекът, че Кейт ме върти на малкия си пръст.

Под чистачката на колата ми пак имаше квитанция за глоба. Та аз спях с ченге, за бога! Нямаше ли кой да се погрижи за тези глоби? Пъхнах я в жабката, за да прави компания на другите.

Отбих се във временното жилище на Карол, за да видя как я кара. Тя ме посрещна на вратата. Беше си сложила сламена шапка, бял панталон „чарлстон“ и фланелка на бели и сини райета с голямо деколте и три четвърти ръкави. С други думи, беше се издокарала като венециански гондолиер.

— Харесваш ли ноктите на краката ми? — попита Карол.

Ноктите й бяха лакирани като конфети.

— Колко взимат за такова нещо? — попитах аз.

— Осем хиляди долара. Разорена съм — изсмя се тя.

Тръгнахме към „Ухилената стрида“. Кейт ни чакаше там. Карол огледа тъмния бар и потрепери.

— Господи, изпитвам носталгия. По дяволите!

Тя си взе питие и се приближи до мишената за стрелички. Книжарят Боб и продавачът на видеокасети Ал бяха там. И както винаги спореха за нещо. Карол взе по една стреличка от всеки от тях, обърна се към мишената и се прицели.

Кейт бе научила името — дружество с ограничена отговорност „Епоха“.

— Следобед отидох в пощата в Хънт Вали и показах полицейската си значка. Поизпотих се, докато им обясня защо един градски детектив слухти в провинцията, но накрая получих каквото исках. Пощенската кутия на плика на Бауман принадлежи на нещо на име „Епоха“. Оттам му изпращат парите.

— Какво представлява „Епоха“?

— Не знам. В пощата не разполагаха с адреса им. Или не можаха да го намерят. Нямаха дори телефонен номер.

Замислих се.

— Каквото и да представлява, „Епоха“ трябва да се намира в Хънт Вали, нали? В една от онези сгради.

Кейт се съгласи.

— Разбира се, но имаш ли представа колко офиси има там? И всеки се занимава с различен бизнес.

— Не можем да ходим от сграда в сграда и да проверяваме всеки етаж.

Кейт поклати глава.

— Има стотици сгради.

— Тогава да се разделим и да проверяваме по една част всеки ден. Може да включим и Карол да помага.

— Нямаме толкова много време.

— Защо?

— Бауман няма да седи със скръстени ръце в Мейн. Ще се досети, че Карол не е надникнала случайно в плика му, нито че случайно е носила със себе си розова тоалетна хартия. И че гумата на джипа му не се е спукала случайно, веднага щом е взел Карол на автостоп.