Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Докато се обръщах да си тръгна, забелязах още един човек, който наблюдаваше радостната среща. Той стоеше скрит до стълбището. Убеден съм, че другите не го виждаха, защото инак щяха да реагират. Шефът на полицията Алан Стюарт. Но Лу Бауман го съзря. Видях, че му хвърли доста недружелюбен поглед. Когато отново обърнах глава, Стюарт бе изчезнал. Зърнах само сянката на широките му рамене.

Преди да изляза от участъка, написах кратка бележка на Кейт. Сгънах я, изпросих плик от ченгето на рецепцията и написах „Кейт Забриски. Лично“.

— Ще се погрижите ли детектив Забриски да го получи?

Ченгето погледна плика.

— Лично?

— Така пише.

— Ще й го дам.

— Благодаря.

— Няма защо.

Тръгнах си. В бележката всъщност нямаше нищо лично, защото пишеше: „Обади ми се. Х.“.

На предното стъкло на колата ми също имаше бележка. Господи, днес всички си разменяха бележки. Моята беше от градските власти на Балтимор. Не им беше харесало мястото, където бях паркирал колата си. Но срещу осемдесет и пет долара с удоволствие щели да забравят за това.

Качих се в стария си скапан шевролет, минах два пъти на червено и направих забранен обратен завой, така че глобата да ми се изплати.

Джил Ванс настоя да присъствам на репетицията и аз отидох. Тропическият шлем, очилата с телени рамки и дървената катедра ме чакаха. Бети, гримьорката, ми даде голяма плъстена гъсеница.

— Какво е това? — попитах аз.

— Мустаците ти.

— Трябва да си сложа това нещо?

Бети не обърна внимание на възраженията ми. На гримьорките често им се налага да го правят. Те прекарват три четвърти от времето, пренебрегвайки грубите възражения на снобски настроени актьори.

— Няма да ги сложа. Ще изглеждам смешен.

Бети ме стрелна с поглед, сякаш искаше да каже „Опомни се“ и аз доближих мустаците до устата си. Миришеха на прах и ме гъделичкаха.

— Изглеждаш страхотно — каза Бети, като дори не си направи труда да прикрие лицемерния си тон, после се отдалечи от мен, за да отиде да разочарова някой друг.

Сложих малко лепило на мустаците и ги лепнах между краката на гипсовата статуя на Венера, която стоеше на лавицата до мен. Убеден съм, че на нея й стояха по-добре.

Джил бе получил съобщение от Сю Китайката, че Джулия няма да дойде на репетицията, затова тази вечер нямаше с кого да се шегувам.

Точно преди репетицията да започне, Бети отново се приближи до мен. В ръката си държеше нещо, което приличаше на черна връзка за обувки. Други мустаци. Този път ми харесаха.

Джил не беше толкова сигурен.

— Ще приличаш на отрицателен герой.

— Мисля, че простонародният, добър, стар помощник-режисьор стана банален. Тази пиеса е потискаща. Не може ли да измислим нещо като от… Да речем, „Кабаре“? „Добър вечер, госпожи и господа. Willkommen 4 4 Добре дошли (нем.). — Б.пр. , в нашия град. И да си опичате акъла.“

Джил присви очи, опитвайки се да си представи образа.

— Willkommen — предпазливо каза той, сетне го повтори по-разпалено. — Willkommen. Да, виждам го. Добре! Ще опитаме. А тропическият шлем? Пак ли ще бъдеш антрополог?

Нямах намерение да се разделям с катедрата.

— Да. Това е само единият аспект на помощник-режисьора.

— Тогава ще запазим тропическия шлем и очилата с телени рамки и ще добавим сатанински мустаци.

— Ще бъде страхотно, Джил.

— Какво ще кажеш, Майкъл?

— Ами… тъкмо щях да те питам за ермолката 5 5 Шапчица, която мъжете евреи носят в знак на уважение, че над тях има могъща сила. — Б.пр. ми.

Джил примигна.

— Какво?

— Искам да я нося по време на представлението.

Джил не беше глупав и не можеше да позволи на мен да си сложа сатанински мустаци, а да откаже ермолка на Майкъл.

— Разбира се.

Либи Маслин току-що се бе качила на сцената и се обърна към Джил с необичайна разпаленост:

— Щом той ще носи ермолка, и аз искам!

— Но… Либи, ти дори не си еврейка — безпомощно възрази Джил.

— Няма значение. Той е мой син.

Либи щеше да изглежда невероятно смешна. Жените не носят ермолки. Дори аз знам това. Майкъл Голдфарб също го знаеше, но си държеше устата затворена. Джил имаше такъв вид, сякаш щеше да повърне.

— Бети! — извика той. — Моля те, намери две ермолки.

— Аз имам — сухо каза Майкъл. — Ще намеря още една и за госпожица Маслин.

Изражението на Либи Маслин показваше, че изпитва желание да се притисне до гърдите му.

— Наричай ме Либи.

Проклетата репетиция още не бе започнала, а контролът вече се изплъзваше от треперещите ръце на Джил. Изгарях от нетърпение да разкажа всичко на Джулия. Къде ли беше тя?