Тим Коки - Катафалката, с която ти дойде

Не. По-уместният въпрос беше не „как“, а „защо“. Защо Алан Стюарт бе измислил толкова заплетена комбинация? Хрумна ми думата „кавалерство“, но мигновено я прогоних от съзнанието си. Не. Кейт Забриски беше обикновено ченге. Шефът на полицията едва ли би рискувал кариерата си, за да подкрепи едно обикновено ченге, колкото и хубави да бяха краката й.

Качих се в колата си и отидох в участъка.

Кейт не беше там. Но детектив Джон Крук беше. Той ме видя, че се мотая край рецепцията и ми направи знак да вляза в кабинета му.

— Седнете, господин Сюъл. Бихте ли ми казали къде бяхте в събота вечерта?

— Господи, пак ли?

— Отговаряте с въпрос на въпроса ми. Това не ми харесва.

— Нима? Хайде най-после веднъж завинаги да изясним нещата. Не съм заподозрян по случая, но искате да чуете алибито ми, така ли?

— Да.

— И ако нямам алиби?

— Пак задавате въпроси.

— Съжалявам, детективе. Но искам отговори, по дяволите!

Ако някой от рода Крук някога се е усмихнал, сигурно незабавно е бил пребит до смърт и виновният ген е бил изтръгнат и унищожен.

Детективът се наведе към мен.

— Ще бъда откровен с вас, господин Сюъл. Убийството на един скандален учител по тенис не е престъпление, което би ме държало буден нощем. Не го познавах и от онова, което съм чувал за него, едва ли щях да го харесвам. Моята работа малко прилича на вашата. И на вас не ви пука за хората, които погребвате, нали? Просто го правите. За това сте подготвени и за това ви плащат.

Хубава, кратка реч. Но за какво намекваше Крук, по дяволите?

— Вероятно знаете, че вече не работя по случая — продължи той. — Възложиха го на детектив Забриски.

— Тя ми каза.

Крук се облегна назад.

— Видях ви на коктейла за набиране на средства. Не беше много професионално от нейна страна да я виждат с вас на публично място. Независимо дали сте заподозрян или не. Не, и докато случаят не е приключен. Детектив Забриски много добре знае това.

— Тогава не трябва ли да разговаряте с нея?

— Ще го направя. Но днес тя не дойде на работа. Случайно да знаете защо?

Представих си как Кейт плаче в дома си.

— Не.

— Е, видях ви, че се въртите тук и ми хрумна да ви извикам да поговорим.

— Много мило от ваша страна — широко се усмихнах аз, макар че никак не ми беше до смях. — Вижте какво, детективе, ще прозвучи ли неуместно, ако ви попитам дали социалните ми контакти и тези на детектив Забриски са ваша работа? Или пропускам нещо.

— Нищо не пропускате, господин Сюъл. Имате право. Това не е моя работа. Нито отговарям за случая, нито съм детегледач на детектив Забриски.

— Или мой.

— Да. Точно така. Защо не го приемете като доброто ми дело за деня? — Крук млъкна и ме прониза с малките си очи, сетне добави: — Напоследък тук нещата се объркаха, господин Сюъл. Само се опитвам да държа извън сцената второстепенните участници. За тяхно и за мое добро. А сега, защо не ми покажете, че разбирате от намеци?

Имах чувството, че за каквато и бъркотия да говореше, той щеше да я сподели с мен. В същия миг пред кабинета му се чу врява. Крук погледна да види какво става.

— Може ли да си тръгвам? — попитах аз.

— Вървете.

Станах от стола и се приближих до вратата. Олелията идваше от фоайето. Ченгетата бяха наобиколили як мъж в цивилно облекло, приятелски го потупваха по гърба и надаваха радостни възгласи. Мъжът, изглежда, се смущаваше от всичко това. Усмивката му беше напрегната. Беше едър и мускулест. С четвъртита глава. Малки, черни очи. Черна, къдрава коса, оплешивяваща на широкото чело.

Ченгетата го наричаха Лу.

Крук застана до мен и със зле прикрито отвращение проследи сцената.

— Кой е онзи популярен господин? — попитах аз.

— Лу Бауман. Късметлията. Проклетият Лу Лотарията.

— Да не би да раздава печеливши билети?

Всички го целуваха и ми се стори, че това е причината.

Крук изсумтя.

— Едва ли. Бауман работеше тук. Беше детектив. Всеки месец си купуваше лотариен билет. Не пропускаше.

— И какво стана? Удари голямата печалба?

Крук скръсти ръце на гърдите си и присви очи, докато гледаше групата във фоайето.

— Нещо по-хубаво. Бауман така и не спечели от лотарията, но един ден почина богатата му леля. Остави му цяла ферма. И изведнъж заплатата на ченге му се видя нищожна.

— Напусна ли?

— Дори не ни даде време да целунем за сбогом проклетия му късметлийски задник. Премести се в Мейн.

— Какво има там?

— Онова, което го няма тук.

Крук се обърна и влезе в кабинета си. Явно не обичаше да потупва хората по гърба. Лу Лотарията, изглежда, също не обичаше това. Той приличаше на булдог, когото са принудили да застане там, за да му се радват група почитатели на пудели.