Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Да отидем в различен ресторант този път, да направим малка промяна — каза той.

— Но вие мразите промените — казах.

— Всичко в Германия е промяна за нас — каза той. — Така че какво значение има къде ще се храним?

Той искаше ресторант, който да е, по неговите думи, „възможно най-немски“. Накрая се спряхме на заведение в наклонена на една страна наполовина дървена къща с толкова ниски тавани, че почти трябваше да пропълзим вътре.

Монк настоя да поръча за двама ни. Отвори огромното меню. Имената на всички ястия бяха написани на немски и с тежък, натруфен шрифт. Светлината беше толкова мъждива, а ръкописният шрифт беше толкова сложен, че дори ако менюто беше написано на английски, щеше да ми е трудно да го разчета.

Когато келнерът пристигна, Монк просто посочи ястията, които искаше.

— Ще вземем това, това, това и това, с малко от това, това и ей онова — каза Монк. — И това. И онова.

— Имате ли някаква представа какво поръчахте току-що? — попитах го, след като келнерът си отиде.

— Абсолютно никаква — каза той щастливо. — Това е последната ни вечер в Германия, затова искам да вкуся всички кулинарни наслади, които страната може да предложи.

— Налага ли се да са всичките за една вечер?

— Имаш ли по-добро занимание?

Тук ме беше хванал натясно.

Пристигаха още и още блюда. Накрая се наложи да разчистят съдовете от съседната маса. Опитах само няколко неща и вече бях преяла, но Монк беше ненаситен.

Той все още се хранеше и прелистваше менюто с десертите, когато аз най-сетне се предадох и се върнах в хотела ни и си легнах.

Насладих се на първата си хубава нощ непробуден сън, откакто бяхме пристигнали. Събудих се в девет сутринта. Не знам дали причината беше в това, че най-после се бях адаптирала към германското време, или защото се бях нахранила обилно, или защото се бях спасила от огъня, скачайки в езеро, пълно с кал.

Нямаше значение. И без друго беше последната ни вечер. Утре щях да се боря с умората от часовата разлика в Сан Франциско.

Отново взех душ, просто за да съм сигурна, че съм чиста, и започнах да опаковам багажа, тъжна, че трябваше да се прибера у дома, без всъщност да съм имала възможност да почувствам духа на страната.

Телефонът ми завибрира върху нощното шкафче. Взех го и видях, че Милдред ми беше изпратила снимките, на които бяхме с калните си дрехи.

И точно тогава ми хрумна гениалният ми, макар и леко пъклен план.

Закопчах ципа на чантата си, отидох до стаята на Монк и почуках на вратата.

— Господин Монк? Буден ли сте?

— За нещастие — чух го да мърмори.

Отворих вратата. Леглото му беше оправено, чантите му бяха опаковани, а той седеше сковано на ръба на леглото, облечен в обичайните си дрехи, с ръце върху коленете.

— Време ли е за тръгване вече? — попита той с надежда.

— Имаме още няколко часа — отговорих, като седнах до него. — Как прекарахте нощта?

— Сега знам как се е чувствал доктор Джекил на сутринта — каза Монк. — Чудно, че не се е самоубил.

Всъщност беше се самоубил, но не виждах какъв смисъл има да казвам това на Монк.

— Погледнете нещата откъм добрата страна. Вчера посетихте Берлин, разкрихте две убийства, и доказахте, че доктор Крогър не ви е предал.

— Значи наистина съм психологически негоден да се върна в полицията — рече Монк. — Какъв съм късметлия само.

— Не е нужно да гледате на всичко откъм отрицателната му страна.

— Няма друга страна — каза Монк. — Досега би трябвало вече да знаеш това.

— Погледнете на нещата от по-широка перспектива, господин Монк. Намирате се в центъра на Европа. Мислили ли сте си някога, че ще бъдете тук?

— Понякога с Труди си говорехме за това — каза Монк. — А после се опомняхме. Знаехме, че това няма никога да се случи.

— Но то се случи, господин Монк. Вие сте тук. Аз съм тук. Би трябвало да се възползваме от това — казах. — Може никога повече да нямаме такъв шанс.

— Това би било страхотно — каза той.

— Не, не би било — казах. — Най-трудната част от пътуването е зад гърба ви. Вие изминахте дългия път. Сега Франция, Белгия, Швейцария, Полша и Австрия са на една крачка. Там навън ви чака цял един свят за разглеждане.

— Това е много вълнуващо — каза Монк. — Кога ни е полетът?

— Не се налага да тръгваме днес — казах.

— Да, налага се — рече Монк. — Имаме билети.

— Можем да си сменим билетите — казах.

— Не, не можем — каза Монк. — Строго забранено е.

— На авиолинията не ѝ пука — казах.

— На мен ми пука — каза той.