Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Щофмахер и Гешир стояха на рецепцията, разговаряйки с жената зад гишето. Тя неодобрително всмукна бузи навътре и ни изгледа гневно.

— Не могат да отидат по-далече от фоайето — високо каза тя на детективите, така че със сигурност да я чуем. — Не искам да нанесат кал и да разнесат тази воня из целия хотел.

— Няма проблем — рече Щофмахер. — Можете ли да се обадите до стаята на доктор Рахнер и да го помолите да се присъедини към нас, ако обичате?

— Бихте ли помолили и доктор Крогър да слезе? — Монк остави торбата за боклук върху масичката за кафе и зарови ръце в купата с ябълки до нея.

— Кого смятате, че е убил? — отвърна Гешир.

— Той е психиатърът на господин Монк — казах.

— Тогава определено би трябвало да присъства — каза Щофмахер и кимна одобрително на рецепционистката. — Обадете се и на него, ако обичате.

Монк взе една ябълка в мръсната си ръка и отиде да погледне снимките в колажа. Милдред сграбчи покровителствено плаката, сякаш беше крехък експонат, който Монк можеше да счупи. Отидох при него и кимнах към ябълката.

— Няма да я ядете, нали?

Монк я захапа със силен хрущящ звук.

— Това отговаря ли на въпроса ти? — попита той с пълна уста.

— Осъзнавате ли, че тази ябълка не е измита и че я ядете с мръсни ръце?

Той отхапа нова хапка, просто за да ми направи напук, и ми кимна.

Погледнах към колажа. Доктор Рахнер беше на почти всички снимки. Беше много фотогеничен. Имаше също и няколко мои снимки, и на всичките ме удържаха насила.

— Тези снимки са ти хубави — каза ми Монк, все още с пълна уста. — Трябва да я помолиш да ти даде за спомен копия от тях.

Предложението му ми даде една чудесна идея. Усмихнах се на Милдред:

— Правите великолепни снимки — казах ѝ.

— Благодаря — отвърна предпазливо тя. — Това е моята страст и моето изкуство.

— Личи си — казах. — Да не би случайно да носите фотоапарата си сега?

— Никъде не ходя без него — каза тя.

— Имате ли нещо против да ни снимате двамата с господин Монк? Това е незабравим момент и искам да мога да го споделя с всичките ни близки и приятели.

— Наистина ли? — възкликна невярващо тя. — Сигурна ли сте?

— Абсолютно — казах. Всъщност, нямах търпение. — Ще позирате ли с мен, господин Монк?

— Разбира се — каза той и ме обгърна с ръка.

Милдред си извади фотоапарата и, веднага след като го направи, сякаш се вживя в това, което правеше. Според мен осъзна, че сега ще може да покаже на всичките си приятели откачените блатни чудовища, които бе срещнала в Лор.

— Сега се усмихнете широко — каза тя, демонстрирайки думите си, като сама се усмихна.

Усмихнахме се. Монк стисна рамото ми.

Тя направи две снимки и, застанала на безопасно разстояние, ми показа едната от тях на миниатюрното екранче на дигиталния си фотоапарат.

Милдред ни беше заснела в целия ни мръсен блясък. Беше хванала в кадър дори полуизядената ябълка в другата ръка на Монк.

— Идеално е — казах и ѝ дадох адреса на електронната си поща и номера на клетъчния телефон, за да може да ми изпрати дигиталната снимка. — За мен тази снимка ще е много скъпа, а също и за господин Монк.

— Довечера ще ви ги изпратя — каза тя. А също, предположих, и на всички в списъка си с електронни адреси.

— Погрижи се и аз да получа една — помоли Монк.

— О, непременно — казах му.

Доктор Крогър се появи пръв във фоайето. Ахна, когато видя Монк.

— Привет, Док. — Монк разпери ръце. — Прегърнете ме.

— Мисля, че ще се въздържа — каза доктор Крогър.

— Хайде, знаете, че ви се иска — каза Монк, като му даде знак да пристъпи напред.

Доктор Крогър остана непреклонен и плъзна поглед покрай Монк към мен.

— На диоксинил е.

— Хей — възкликнах. — Как разбрахте?

Щофмахер се приближи към доктор Крогър:

— Аз съм главен криминален комисар Щофмахер, а това е комисар Гешир. Вие ли сте докторът, предписал това лекарство на господин Монк?

Доктор Крогър кимна:

— То облекчава тревогите му и променя характера му до известна степен.

— До известна степен? — казах, когато Монк пусна огризката от ябълката в един пепелник и изтри ръце в мокрите си, покрити с кал панталони.

— Но лекарството ни най-малко не накърнява нито способността му за преценка, нито уменията му, ако това се питате — каза доктор Крогър. — Той може да бъде държан отговорен за действията си, въпреки че не е опасен за себе си или за други хора.

— Как можете да ни гледате и да казвате това? — попитах. — Тази вечер едва не загинахме.