Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Открихме къде доктор Рахнер е скрил тялото на Бруно Люполц, преди да го захвърли на пътеката — каза Монк. — В ей онази барака там.

— Беше барака — казах. — Сега е пепелище.

— Доктор Рахнер трябва да ни е видял да паркираме пред „Франциск“ тази вечер и да се е досетил какво сме намислили — каза Монк — Затова ни е последвал тук долу с тенекиена туба бензин и кибрит.

— С какви доказателства разполагате, за да подкрепите обвиненията си? — настоя Щофмахер.

Монк ме погледна:

— Защо всички непрекъснато ми задават този въпрос?

— Те са детективи — казах.

— Това не е оправдание за повтарянето — рече Монк. — Уморително е.

— Същото важи и за тези срещи с вас, господин Монк — каза Щофмахер. — Ако не ми покажете веднага някакво доказателство, ще ви арестувам за умишлен палеж.

— Мислите, че ние сме изгорили бараката до основи и сами сме си причинили това? — възкликнах. — Това е безумие.

— И по-странни неща са се случвали — каза Щофмахер. — Най-вече откакто вие двамата пристигнахте в Лор.

— Разполагаме с това — каза Монк, като посочи към голямата торба за боклук. — Ще забележите, че е завързана с норвежки моряшки възел, същият възел, с който доктор Рахнер връзва обувките си и обувките на хората, които убива и захвърля на пешеходни туристически пътеки.

— О, Господи — изпъшка Щофмахер. — Не пак тези възли.

— Възел, пъзел — обърна се Монк към мен с кикот. — Схващаш ли?

Щофмахер го изгледа гневно:

— Не виждам нищо забавно в това. Имаме късмет, че не е пламнала цялата гора.

— О, я се отпуснете — каза Монк. — Не се изнервяйте така заради такава дреболийка.

— Какво е дреболийка? — попита Гешир.

— Ако ни закарате до „Франциск“, можем да приключим целия случай тази вечер — каза Монк.

— Не може ли да почака до утре? — казах. Всичко, което исках да направя, беше да взема горещ душ за около два часа, и да проверя дали по тялото ми има пиявици.

— Защо да чакаме? — попита Монк.

— Защото ако можехте да се видите точно в момента, щяхте да умрете — казах.

— Мога да се видя — каза Монк.

— Утре ще умрете — казах.

— Още по-основателна причина да го направя сега. — Монк вдигна торбата, изправи се на крака и се обърна с лице към Щофмахер. — Къде е колата?

Объркан, Щофмахер ме погледна:

— На наркотици ли е?

— Да — казах.

Прямотата на отговора ми, изглежда, го изненада.

Щофмахер погледна обратно към Монк:

— Ще отидем в хотела и ще ви позволя да се срещнете с доктор Рахнер, ако се съгласите да ми обещаете, че каквото и да се случи, сте приключили. Няма да продължавате повече разследването си или да тормозите доктор Рахнер.

— Дадено — каза Монк.

— Той не може да сключва сделки — рекох. — В момента е на променящи съзнанието лекарства.

— Тогава може би трябва да го арестуваме — остро каза Щофмахер.

При всички положения бяхме прецакани. На сутринта Монк щеше да има да съжалява за много неща.

— Ще приемем сделката — казах.

— Мъдро решение — рече Щофмахер.

— Страхотно — каза Монк. — Кой ще кара?

— Аз, но вие ще вървите пеша — каза Щофмахер и му подаде фенерчето. — Няма да ми усмърдявате колата.

Щофмахер и Гешир ни обърнаха гръб и се отдалечиха.

— Едва не загинахме тази вечер — изкрещях след тях. — Така ли се отнасяте към жертвите на жестоки престъпления по тези места?

Те не ми обърнаха внимание. Направих много неподобаващ на една дама жест с ръка след тях. Сигурна съм, че щяха да разберат значението му, ако го бяха видели.

Обърнах се и видях Монк да ме гледа с присвити очи.

— Какво? — попитах, предизвиквайки го да посмее да критикува действията ми.

— Това на врата ти пиявица ли е? — попита Монк.

Хванах се за врата, но там нямаше нищо.

— Хвана се. — Монк се засмя, извърна се от мен и самодоволно се отправи с пъргави стъпки към пътеката.

Помислих си, че това е жестоко и нечестно. Никога не се присмивах на многобройните му фобии, не че онова, което преживявах, беше нещо по-малко от логично, разумно и напълно в реда на нещата.

Зарекох се пред себе си, че ще го накарам да си плати за това. И то скъпо.

Милдред, жената, която беше направила снимката на доктор Крогър и доктор Рахнер, подреждаше колажа си от снимки от конференцията върху един статив в центъра на фоайето, когато влязохме.

Когато ни видя, тя нададе лек стреснат писък. Не знам дали реагира така, защото изглеждахме и миришехме като два трупа, надигнали се от някое тресавище, за да ядат човешка плът, или защото се страхуваше, че съм се върнала да пребия още неколцина психиатри. И в двата случая не я винях за реакцията ѝ.