Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Дали езерото беше пълно с пиявици, копнеещи да вкусят кръвта ми? Как беше по-лошо да загинеш — превръщайки се в пиршество за точещи лиги вълци, или за кръвожадни пиявици?

Отвъд дърветата, на няколко метра от езерото, открихме обрасло с бурени сечище, където се намираше прогнила дървена барака. Тя се сливаше толкова добре с дърветата, че не я бяхме видели вчера. От едната страна на бараката имаше купчина дърва за горене, където сякаш живееха хиляда паяци. Вероятно и те също копнееха да опитат сладката ми плът.

Монк насочи фенерчето си към бараката, и лъчът проряза пролуките между дъските, осветявайки купчина ръждиви кутии от боя вътре, създавайки отражението, което го беше привлякло да дойде тук, както рибата идва при стръвта.

А аз знаех какво се случваше на рибите, подмамени от примамките. Накрая ги набождаха на кукичката, изкормяха ги и ги печаха на скара.

— На мен това ми изглежда подходящо място да се скрие труп — каза Монк, което е именно нещото, което не искате някой да каже насред гората през нощта, не и когато вече сте толкова изплашени, че намирате за плашеща мисълта за риба на скара.

— Страхотно — казах. — Можем да се върнем на сутринта и да проверим.

Но Монк вече отваряше вратата и влизаше вътре.

— Аз ще чакам тук — казах.

Точно тогава чух как в гората зад мен изпращя вейка.

Завъртях се рязко кръгом, оставяйки лъча на фенерчето си да заиграе над дърветата и тъмната вода. Не видях нищо.

Това беше облекчение. Беше също и ужасяващо. Влязох в бараката и затръшнах вратата след себе си, точно когато ми се стори, че чух как отново изпращя клонче.

Монк се беше навел в далечния ъгъл, разглеждайки внимателно нещо.

— Погледни това — каза той.

Приближих се зад него. На земята в краката му имаше няколко бели пера.

— Пера от възглавница — каза той. — Бруно Люполц е бил тук.

— Но не можем да докажем, че доктор Рахнер е бил — казах.

— Тези кутии от боя са проядени от ръжда и текат — каза Монк, като посочи към кутиите зад мен. — Стоиш в локва засъхнала боя на земята. Обзалагам се, че можем да намерим част от нея по обувките на доктор Рахнер, може би дори по чорапите му или по крачолите на панталона му.

— Не мислите ли, че досега вече ще ги е изпрал или изхвърлил?

— О — каза Монк. — Не се бях сетил за това. Може би тук вътре има нещо друго, което ще го погуби.

— Ще успеем по-добре да го видим на дневна светлина — рекох.

— Но ние сме тук сега — каза той. Подуши. — Усещаш ли миризма на бензин?

Подуших:

— Може да е терпентин.

— Има ли терпентин?

— Не знам — казах. — Но ако наблизо има боя, вероятно има и терпентин.

— Може би можем да открием остатъци от него по обувките му — каза Монк, като се приближи да огледа една прогнила торба на земята, чието съдържание от бели гранули се беше разсипало по пода. — Какво е това?

— Прилича ми на изкуствен тор — казах. — Не че съм някакъв експерт.

— Може би можем да намерим някои от тези гранули в грайферите на обувките му.

Тъкмо се навеждахме да огледаме торбата, когато стената зад нас избухна в пламъци със силен, свистящ пукот.

Горещината, звукът и внезапната светлина ни накараха да изкрещим в отговор, изпълнени с шок и ужас. И двамата инстинктивно се насочихме към вратата.

Тя обаче не поддаваше. Блъснахме телата си в нея, но безуспешно. Беше здраво залостена.

— Да не си пушила? — попита ме Монк.

— Не пуша — казах.

— Тогава как започна пожарът?

Спомних си миризмата на бензин. Някой искаше да ни убие.

Пламна друга стена: сухото дърво се подпалваше забележително бързо, пламъците се протягаха към нас като езици на гладни хищни животни.

Погледнах към боята, терпентина и изкуствения тор, и разбрах в какво щяха да се превърнат скоро.

В бомба.

След няколко секунди щяхме да сме мъртви.

Горещината беше непоносима — всеки път, когато си поемах дъх, сякаш нож пробождаше гърлото ми.

Огледах се наоколо, и през пламъците и разпадащото се дърво, унищожаващи едната стена, различих калното езеро на няколко метра от нас.

Без да мисля, сграбчих Монк за ръката, затворих очи и се затичах с писъци към стената.

Дървото сякаш се тресеше като стъкло. Почувствах хиляди болезнени горещи жилвания, и разбрах, че дрехите ми горят. Затичах се сляпо, спънах се в тинята, и паднах по лице в плътната вода на езерото, изпускайки ръката на Монк.

Усещането беше като от падане в пудинг. Трябваше да положа доста усилия, за да се изправя, защото тежестта на тинята и дрехите ми ме натискаше надолу в плиткото езеро.