Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Поспрях, за да погледна снимките и да прочета някои от надписите. Те не ми казаха много неща, които да не бях учила в гимназията, но докато стоях на това място, можех да почувствам историята. Тя все още беше достатъчно скорошна, та хора като Ернестина, която не изглеждаше по-възрастна от мен, да са били нейни свидетели.

Картинното представяне ми се струваше евтино и повърхностно. Помислих си, че щеше да е много по-добре, ако на ъгъла стояха няколко берлинчани, от чийто живот стената е била неделима част. Те можеха да поговорят с нас и да ни разкажат как стената е повлияла на живота им и ги е направила такива, каквито са днес.

Това не означава, че там нямаше хора, които туристите да зяпат. Имаше двама души, облечени в стари американски и руски военни униформи и позиращи с туристите пред караулната будка в замяна на дребни монети. Това беше берлинската версия на снимането с Мики Маус и Гупи, и също толкова наситено със значение.

На няколко врати по-надолу от караулната будка имаше сувенирен магазин. Влязох вътре с надеждата да намеря нещо по-автентично и интересно от тениска, ключодържател, магнит за хладилник или чаша с изображение на Бранденбургската врата отгоре.

Рафтовете на задната стена на магазина бяха покрити с късчета боядисан бетон, залепен към пластмасови поставки. Когато се приближих, осъзнах, че това са парченца от Берлинската стена, продавани по размер — от мъничко камъче до огромна плоча със стърчаща от тях арматура.

Монк огледа едно парче и след това започна да преподрежда парчетата, които бяха на рафта пред него.

Взех боядисано в синьо и зелено парче камък, голямо горе-долу колкото топче за пинг-понг. Струваше девет евро, което беше по-евтино от чаша и нещо, което не можех да купя никъде другаде, освен в Берлин — ако предположим, че беше истинско, разбира се. Дори и да не беше, пак беше идеалният сувенир.

— Върни това обратно — рече Монк, като продължаваше да размества парчетата.

— Всичко е наред. Те се продават — казах.

— Не би трябвало — заяви Монк. — Ами ако някой поиска да сглоби отново стената?

— Няма — казах.

— Но ако размислят? Никога няма да могат да го направят, ако парченцата са пръснати по цялото земно кълбо.

— Хубаво — казах.

Монк подреди парчетата по големина и се опита да ги сглоби. Беше напразно.

— Никои от тези парчета не си пасват — каза той раздразнено.

— Стената е била разбита на милиони парчета, господин Монк. Не можете наистина да очаквате парчетата камък по тези рафтове да щракнат и да си паснат като парченца от пъзел.

— Биха могли — каза Монк — Всичко, което трябва да направим, е да намерим липсващите парчета.

— Искате да сглобим отново Берлинската стена — казах.

— По-късно ще ни благодарят — рече Монк.

— Не, няма — казах. — Освен това, ще ни отнеме години.

— Трябваше да помислиш за това, преди да решиш да дойдем тук — нещастно каза Монк. — Сега сме обвързани с това задължение.

Оставих Монк при рафтовете, отидох на касата и шепнешком попитах касиерката:

— На летището продават ли парчета от Берлинската стена?

— Да — каза касиерката, — но там са много по-скъпи и изобщо не предлагат такъв голям избор от цветове и размери като нас.

— Благодаря — казах.

Може и да беше по-скъпо да купя парчето от летището, но това беше единственият начин да си тръгна от Берлин със сувенира. Тогава Монк вече щеше да е под въздействието на чудодейното си хапче и нямаше да изпитва желание да посвети своя и моя живот на възстановяването на всяко парче от Берлинската стена.

Върнах се при Монк, който започваше да се дразни все повече и повече от неспособността си да сглоби, които и да е парчета от стената.

— Това си е жив ад — каза Монк.

— По-добре да си изпиете хапчето сега, ако смятаме да успеем за полета.

— Ами това? — попита Монк. — Не можем просто да си тръгнем и да оставим хаос след себе си.

— Ще се върнем по-късно — казах.

— Кога?

— Когато имаме повече парчета — казах.

— Добра идея — рече той и аз му дадох хапчето.

Трийсет минути по-късно бяхме на „Берлин-Тегел“ и всичко беше забравено.

Купих си парченце от стената от сувенирния магазин на летището и го прибрах дълбоко в дамската си чанта, където се надявах Монк никога да не го види.

Междувременно Монк се разположи в кафенето на летището, където пробваше възможно най-много немски сладкиши, включително поне четири различни вида щрудел.

Ризата му вече беше изцапана с доста петна от щруделите, когато се качихме на самолета, където той си взе по един брой от всички безплатни списания.