Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Вие не можете да четете на немски — казах.

— Безплатни са — каза Монк. Дори и дрогиран, пак си беше скръндза.

Самолетът не беше толкова препълнен, както при предишния ни полет. Седнах до прозореца, а Монк седна до пътеката, като остави мястото между нас празно.

Преди да излетим, по пътеката се зададе една стюардеса, за да провери дали предпазните ни колани са затегнати. Беше същата от последния ни полет. Изглеждаше поразена от промяната в Монк, който внимателно разглеждаше снимката върху централните разгъващи се страници на „Плейбой“ .

— Какво мислите? — Монк посочи с глава към голата жена в списанието — Истински ли са, или изкуствени?

— Не съм експерт — каза тя.

— Ако вие не сте — каза Монк, — то кой е тогава?

Тя не му обърна внимание и продължи нататък.

Монк ми показа централните страници.

— Ти си запозната с тези — каза той. — Какво мислиш?

Изтръгнах списанието от ръцете му и го натиках в джоба на седалката пред мен.

— Дръжте се прилично — казах.

Мъжът, който седеше от другата страна на пътеката срещу Монк, се наведе към него.

— Истински са — каза той, като кимна, за да подчертае увереността си.

— Ако тези са истински — каза жената до него, — тогава аз съм мъж.

— Наистина ли? — попита Монк.

— Говорите на съпругата ми! — каза мъжът и лицето му почервеня.

Монк сви рамене:

— Това е Германия.

Пътникът пред Монк надникна към него над седалката си:

— Какво трябва да значи това?

Преди Монк да успее да отговори и нещата да ескалират до юмручен бой, жената на седалката зад Монк го потупа по ръката.

— Фалшиви — каза тя.

— Истински — каза друг пътник.

— Фалшиви — рече трети.

— Едната е истинска — каза друг. — Другата е фалшива.

И така разискването продължи из целия самолет. По времето, когато кацнахме във Франкфурт, Монк вече беше успял да проведе допитване по този жизненоважен въпрос сред всички пътници и членовете на екипажа, но те бяха поравно разделени по въпроса. Повечето от мъжете обаче смятаха, че гърдите на жената от снимката на централните страници са истински. Или им се искаше да е така.

Какъв шок.

Беше тъмно, когато слязохме от колата на паркинга на „Франциск“. Монк включи едно от фенерчетата, които бяхме купили на връщане към Лор, и го насочи навътре в гората, оставяйки лъча да шари по дърветата.

— Готова ли си да тръгваме? — попита ме той.

— Тъмно е — казах.

— Затова имаме фенерчета — каза той. — Но луната е толкова ярка, че едва ли са ни необходими.

— Може би е по-добре да го направим сутринта — казах.

— Това е идеалното време да го направим.

— Няма да можете да видите нищо.

— Но вероятно е било така, когато доктор Рахнер е бил тук навън, търсейки място да скрие тялото до сутринта. Ще видим нещата така, както ги е видял той.

— Вие сте на лекарства — казах.

— Страх те е — каза Монк, като се ухили.

— Не ме е страх — излъгах.

Монк светна с фенерчето под брадичката си, и това му придаде призрачно изражение.

— Да не мислиш, че Торбалан ще те вземе?

— Проявявам предпазливост. Ами ако се спънете в нещо?

— Ъ-хъ. — Монк бръкна в джоба си и извади шишенцето с хапчетата. — Може би ще искаш едно от моите хапчета.

Не ми харесваше аз да съм откачалката в отношенията ни. Така че какво, ако ме нападнеше мечка или паднех от някой зъбер? Реших, че това ще е по-добре, отколкото той да е самодоволен и обзет от чувство за превъзходство.

— Пътеката е ето там. — Включих фенерчето си и измарширувах покрай него. — Следвайте ме.

Не ни отне много време да стигнем до мястото край калното езеро, където бях открила тялото на Люполц. Като си спомних трупа, докато стоях там в тъмнината, изпитах силна нервност.

Монк насочи фенерчето си в храстите, а после навън през езерото. Нещо в дърветата в далечния край на езерото отрази светлината.

Бях виждала как очите на кучетата отразяват светлината нощем. Ами ако лъчът от фенерчето на Монк току-що беше светнал върху някой вълк?

— Какво е това? — попита Монк.

— Тенекиена кутия от бира, може би? — казах. — Или глутница точещи лиги вълци.

— Точещи лиги? — Той отново обходи набързо дърветата със светлината на фенерчето си и улови нов проблясък.

— Вълците точат лиги — казах. — Особено когато са болни от бяс и са гладни.

— Да идем да видим — рече той и тръгна, без да изчака отговора ми.

Тръгнахме около езерото. Местех погледа си и лъча на фенерчето си назад-напред, между гората и кафявата вода.