Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Погледнах Монк в нова светлина.

— Прочели сте някои неща.

— Не съм неграмотен — каза Монк.

— Исках да кажа, че сте чели информация за Германия.

— Имах проблеми със съня — каза Монк, — затова прочетох някои от туристическите справочници, — които семейство Шмид държат долу.

Докато той говореше, бях осъзнала нещо друго. Откакто минавайки, зърнах „Унтер ден Линден“, не бях видяла нито едно дърво или дори листо.

— По улиците няма никакви растения — казах. — Нито дори храст или цвете.

— Не е ли прекрасно? — каза Монк.

— Мисля, че е странно — казах.

— Мястото на природата е в гората, а не в града.

— Природата е част от живота — казах. — Би било хубаво да видим малко от нея тук.

— Природата цапа нещата с кал — каза Монк, — и привлича диви животни.

— Да не би това да е още един пример за мисленето, което е направило Фридрих велик? И дърветата ли е обявил извън закона?

На две пресечки напред, насред улицата, видях обикновена бяла караулна барака с торби пясък пред нея, бележеща мястото, където някога се беше намирал Чекпойнт Чарли — граничният пункт между Изтока и Запада. Бараката беше точно копие и приличаше повече на място за снимки за туристите, отколкото на важна историческа забележителност или паметник на онези, загинали при опита си да избягат на Запад.

Таксиметровият шофьор зави по една странична улица и паркира пред банално изглеждаща сграда с фасада от изпъстрен с шарки зелен гранит. Платих му и поисках касова бележка. Възнамерявах да накарам Монк да ми възстанови всяко похарчено евро. Би трябвало да настоявам също и за заплащане на ден.

Излязохме и аз моментално забелязах една-единствена тясна пътека от червен калдъръм, минаваща през асфалта и завиваща зад съседния ъгъл. Направих няколко крачки и видях метална плочка, поставена в камъка. Потръпнах, когато я прочетох.

— Господин Монк, знаете ли къде съм застанала?

— Насред улицата — каза той. — Ако не се отместиш, ще те блъсне някой автобус.

— Тук се е издигала Берлинската стена — казах. — Стоя върху история.

— Не забравяй да си изтриеш краката — каза той — Сигурен съм, че няма да им хареса, ако внесеш полепнала по обувките ти история във фоайето.

И с този коментар Монк влезе в сградата.

Логото на „Im Fadenkreuz“ представляваше мерник на пушка като тези, които използват снайперистите. От Ернестина Кан, главната редакторка, научих, че „мерник“ е английският превод на името на списанието.

— Това, което искаме да вземем на прицел, е корупцията — каза тя. — Ние разкриваме подкупничеството, безчестието и алчността на правителствените чиновници и бизнес лидерите.

— Никога няма да ви се свършат историите за разказване — казах.

— Не и в Германия — каза тя. — Това е печалната истина, но е страхотно за нашето списание и за разпространението. На хората страшно им допада, когато разобличаваме и излагаме богатите, могъщите и лицемерните.

Не ни беше трудно да си уредим среща с Ернестина. Съобщих на рецепцията, че Монк е консултант към отдел „Убийства“ на Полицейското управление в Сан Франциско и че разследваме смъртта на Бруно Люполц. Веднага бяхме поканени да се качим в кабинета ѝ на четвъртия етаж, от който се разкриваше изглед към златиста сграда с офиси, която се издигаше самотно върху собствен парцел земя и се извисяваше над всичко останало на улицата. Фридрих Велики нямаше да е доволен.

— Какво е това? — Посочих към златния монолит.

— Символ на журналистическата свобода и причината нашето списание да се намира в тази сграда — каза тя.

Черната коса на Ернестина, бледата ѝ кожа, черните панталони и свободно падащата бяла блуза се сливаха почти напълно с белите стени и черните мебели на кабинета ѝ, който беше също толкова спретнат, безупречен и едноцветен, колкото и тя. Или обратното. Сигурно беше почти невидима, когато седеше зад бюрото си. Може би това беше техника за оцеляване срещу хищниците в корпоративната джунгла.

Внезапно се почувствах много уязвима и крещяща цветна в червената си риза с широко изрязана линия около врата и дънките.

— Берлинската стена се намираше точно пред тези прозорци, и тогава всички тези прозорци бяха зазидани с тухли и цимент, за да не може никой да вижда живота от другата страна или да се опита да избяга при него — каза тя. — Аксел Шпрингер беше издател на вестници. Той построи този небостъргач, така че всички на Изток, където израснах, да могат да виждат богатството, свободата и възможностите, които предлагаше Западът. В отговор ГДР построи шест високи сгради с апартаменти само за да попречи на хората да виждат неговата сграда. Това подтикна в мен желанието да стана журналистка.