Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Пътувахме надолу по величествен булевард с дървета от двете страни, който минаваше през средата на Тиргартен и свършваше триумфално при Бранденбургската врата. Помогна ни и това, че си имахме собствен саундтрак. Пред вратата свиреше маршируващ оркестър и независимо какво беше онова, което свиреха, то беше помпозно, металическо и драматично. Запитах се дали от туристическата служба ги караха да стоят там непрекъснато, за да създават драматичен ефект.

В продължение на двайсет и осем години портата беше стояла и бе ръждясвала в голата ничия земя между стените на Източна и Западна Германия като печален и мощен символ на всички неща, които разделяли страната и нейния народ. Сега тя отново се издигаше като символ на града, на неговото възраждане и по свой собствен начин — на възстановяването на реда.

Обикновено не разсъждавам в подобна историческа перспектива, но музиката ми оказваше силно въздействие.

Портата беше възстановена до предишния си блясък и слава: на симетричността ѝ съответстваха двете нови, еднакви, четириетажни сгради в неокласически стил от двете ѝ страни. Сградите успяваха да изглеждат едновременно стари и нови. Зад вратата видях Паризер плац и „Унтер ден Линден“ с дървета от двете страни.

Монк се наведе от прозореца на таксито като куче от породата голдън ретрийвър, за да огледа по-хубаво вратата, докато минавахме.

— Не е ли прекрасна? — каза той, след като се отпусна отново на мястото си. — Всеки град би трябвало да има такава.

— Може би всеки град би трябвало да има също и мост „Голдън Гейт“, Айфелова кула и Биг Бен. Нямаше да ни се налага да ходим никъде, за да видим света.

— На мен ми звучи добре — каза Монк.

Направихме няколко завоя и се озовахме на Фридрихщрасе, чийто център сега представляваше изискан търговски район. Някога това място било административният център на правителството на Хитлер, а по-късно — на това на ГДР. Но никакво количество неон, стъкло и травертин не можеше да смекчи плашещата типична за държавните институции студенина на сградите или стриктния ред, усещането за който трябваше да предават.

И това беше умишлено.

Хората, планирали града, строго налагали принципа на „критична реконструкция“, който повелявал сградите да имат същите исторически форми, стил и разположение като в миналото.

Резултатът беше, че монументалният стил на националсоциалистическата архитектура, която Хитлер определял като „Думи от камък“, и студената, внушаваща страх мощ на ГДР беше оцелял, поизлъскан с блясъка на търговските центрове и стерилизирания блясък на Дисни.

Всички сгради бяха с абсолютно една и съща височина и скучна форма, с гладки, неукрасени, симетрични фасади от полиран камък и стъкло, които бяха на практика изравнени една с друга.

Всяка сграда имаше двуетажна приземна част за ресторанти или бизнес сгради, последвани от четири еднакви етажа с помещения за офиси или с апартаменти, увенчани от три терасовидно разположени етажа, създаващи непрекъсната линия от покриви надолу по продължение на цялата улица.

Еднообразната еднаквост на фасадите на постройките нарядко биваше нарушена от еркерни прозорци или други архитектурни отличителни белези. Единствените неща, които отделяха сградите една от друга, бяха каменната им облицовка и формата на прозорците им, които бяха подравнени в дълги, симетрични редици.

Тъй като между сградите нямаше пролуки, с изключение на местата, на които пресечките се нарушаваха от други улици, ефектът беше все едно минаваш между две огромни стени от камък и стъкло.

Монк зяпаше с удивление и удоволствие сградите, докато минавахме покрай тях.

— Открихме рая — каза той.

— Тези сгради не притежават нито обаяние, нито характер — заявих. — Толкова са функционални.

— Казваш го така, сякаш това са лоши неща — каза Монк. — Всички сгради си пасват съвършено.

— Това е проблемът — казах. — Почти невъзможно е да ги отличиш една от друга.

— Всички градове би трябвало да изглеждат така — рече Монк.

— Ами индивидуалността?

— Аз съм изцяло за индивидуалността, стига тя да не изпъква — каза той.

— Вие харесвате конформизма.

— Съществуват валидни артистични и практически причини за поддържането на еднаква височина при сградите.

— Какво артистично има в еднаквостта?

— Тя се грижи куполите и шпиловете на църквите, а също и кулите на официалните правителствени сгради, да изпъкват над всичко останало. Привлича вниманието към тях, подчертавайки красотата им, тяхната вездесъщост, и религиозната или държавна власт, която представляват. Това е скритата причина, поради която Фридрих Велики е създал закона за височината на стрехите през осемнайсети век. Това е едно от нещата, които са го направили велик.