Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Чиста съвест — каза Монк.

Дейл се изсмя: гръмогласният му подигравателен смях бързо премина в кашляне и давене. За миг се уплаших, че може да умре по време на разговора, и тогава щеше да ми се наложи да изхвърля телефона.

Да, знам, че това беше поредната неразумна реакция, но да задържа телефона след смъртта на Дейл щеше да е все едно да спя в легло, в което е умрял някой. Не можех да го направя. За щастие, Дейл Кита не умря и, което беше по-важно, не ми се наложи да си изхвърлям телефона.

Най-сетне Дейл си пое дъх. Когато проговори отново обаче, беше позагубил донякъде мазната лековатост на тона си.

— Социопатите нямат съвест. Благодарение на теб, аз съм затворник в двойно отношение, много повече, отколкото всеки друг в тази адска дупка. Обречен съм никога да не напусна бетонната си килия, никога да не почувствам слънцето върху кожата си, вечно да дишам зловонен въздух.

Сигурна съм, че „зловонен“ беше твърде слабо казано.

— Не можеш да виниш никого за това, че си затворник както на тялото си, така и на калифорнийската наказателна система — каза Монк.

— Със затвора, който си създадох сам, огромното ми тлъсто тяло, мога да се примиря — каза Дейл. — С онзи, в който ме изпрати ти, не мога. Какво лошо щеше да има, ако ме беше оставил където си бях, в собствения ми дом? Не можех да избягам, нали?

— Това нямаше да бъде наказание — каза Монк. — Ти си убиец. Не заслужаваш в живота ти да има никакво удобство или удоволствие.

— Нито пък ти, Ейдриън Монк — рече той. — Докато не знаеш истината за съдбата на скъпата си съпруга, ще бъдеш затворник точно толкова, колкото съм и аз.

Дейл отново започна да се смее. Монк затвори и ми подаде телефона. Все още имах чувството, че трябва да го дезинфекцирам.

— Може да ти се наложи да си смениш телефонния номер, когато се приберем — каза Монк.

— Хей, наистина ли мислите така? — попитах.

Едно от страхотните неща, които открих по отношение на Германия, беше, че почти всички там говореха английски. Така става нелепо лесно за нас, невежите и мързеливи американци, да не признаваме съществуването на друг език, освен собствения ни. Благодаря на Бога за това. Успях да се обадя до „Еър Берлин“ и да резервирам полет за двама ни без проблеми.

Пристигнахме на летището във Франкфурт точно навреме, за да се качим на самолета си. Монк беше толкова нервен и се тресеше толкова силно, та си помислих, че може да запищи и да хукне обратно към колата. И това беше още преди да стигнем до терминала.

По някакъв начин той успя да запази самообладание на гишето за билети, по време на проверката за сигурност, и дори докато слизахме по пътеката между терминала и самолета „Еърбъс“.

В края на коридора имаше маса, покрита с купчини безплатни немски вестници и списания, включително „Im Fadenkreuz “, който аз с благодарност отмъкнах, за да имаме адреса на редакцията и името на издателя.

С изненада видях, че едно от безплатните издания върху масата е „Плейбой“ . На корицата нямаше никакви заглавия или жени, само два предизвикващи размисъл заснежени планински върха, които надзъртаха през море от облаци. Сметнах, че може би е някакво съкратено издание без голите снимки. Може би в Германия имаше мъже, които наистина можеха да кажат, че четат „Плейбой“ само заради статиите. Но не взех един брой, за да разбера.

Монк си пое дълбоко дъх, преди да стъпи на борда на самолета, а после застина, когато погледна надолу по пътеката.

— О, Боже мой — възкликна. — Те да не са полудели?

Надникнах над рамото му. Не видях нищо необичайно, затова потърсих с поглед някои от обичайните неща, които можеха да побъркат Монк. Но все още не виждах проблема.

— Какво има? — попитах.

— На всеки ред има по три седалки.

Беше прав. Не знаех как ми е убягнало това. Не че то щеше да промени нещо. Това беше положението.

— Редицата всъщност има шест места, което е четно число, но по средата минава пътека — казах. — Погледнете така на нещата.

— Ще се разбием — каза Монк. — Погледни така на нещата.

— Говорете по-тихо — изсъсках в ухото му. — Няма да се разбием.

— Самолетът не е равномерно балансиран, защото седалките в редовете са нечетен брой — каза Монк. — Как изобщо е възможно да останем във въздуха?

— От всяка страна на самолета има по три седалки — казах. — Той е балансиран и симетричен. Би трябвало да сте приятно развълнуван.

— Три не е четно число — каза Монк. — Целият самолет е нечетен и неравен. Това не може да е безопасно. Мислиш ли, че пилотът е наясно какво става отзад?