Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Погледна право напред.

Мъжът на седалката точно пред него обаче избра именно този момент да вдигне своя „ Плейбой “ за да разгледа по-добре разположената на двете страници в средата снимка в цял ръст.

Всъщност, изглежда, че почти всички на борда мъже и жени, млади и стари, бяха заинтригувани да видят какво отличава жените от мъжете.

Определено вече не бяхме в Америка.

Монк се обърна ужасено към мен:

— О, Господи, ние сме на борда на порнографски самолет. Какво ще правим, когато започнат оргиите?

Успяхме да пристигнем на летище „Тегел“ в Берлин с ненакърнена добродетел, а моята нормалност беше съвсем леко понамачкана по краищата.

На вратата на самолета стоеше една стюардеса, която се усмихваше и поднасяше на слизащите пътници сребърен поднос, покрит с увити в червен станиол шоколадови бонбони във формата на сърце.

Списания „ Плейбой“ и шоколади. Когато ставаше въпрос за Дружелюбните небеса, германците нямаха равни на себе си. Запитах се дали късметлиите в първа класа получаваха омари и масажи с горещо масло.

Взех си два шоколадови бонбона, тъй като знаех, че Монк няма да вземе своя, и започнах да развивам обвивката на единия, докато слизах от самолета.

Монк се зададе по коридора със залитане, сякаш беше прободен от бик, хвърлен от скала, а после блъснат от автобус.

— Кървя ли от всяко отвърстие? — изхриптя той.

— Не виждам всяко отвърстие, слава Богу. — Но мисълта беше достатъчна да убие апетита ми за шоколада. Метнах го в кофата за боклук в края на коридора.

Докато се снишавахме към Берлин-Тегел, прелетяхме точно над центъра на града и пред мен се появи чудесен изглед към забележителностите, за които в пътеводителя се твърди, че непременно трябва да видите.

Но от небето Бранденбургската врата, Телевизионната кула, Жендарменмаркт, Райхстага и блестящия стъклен навес над центъра „Сони“ на Потсдамер плац съвсем не бяха така забележителни като ширналите се монолитни сгради с апартаменти, които приличаха на бетонни лабиринти. Те бяха паметници на разцвета на бившата Източна Германия в масовото производство на огромни сглобяеми жилища от бетонни плочи през шейсетте години на двайсети век. Не ми беше нужно да знам точно къде се е издигала някога Берлинската стена, за да различа някои части от града, намирали се някога в границите на Германската демократична република.

Бях очаквала това: то съвпадаше с предварително изградената ми представа за Берлин. Онова, което не очаквах, беше тучната зеленина на Тиргартен — бившите императорски ловни полета — и живата синева на реката Шпрее, която се виеше през града като ярка панделка.

В моите представи Берлин беше сив, мрачен и потискащ. Гледан отгоре обаче, той изглеждаше трептящ, пъстър и вълнуващ.

Монк пропусна всичко това, прекарвайки снижаването приведен в позицията за аварийно кацане и умоляващ Бог да пощади живота му. Щеше да му хареса, че летището представляваше голям шестоъгълник и че архитектурният мотив беше продължен и вътре — от формата на колоните до шарките на пода.

— Почувства ли тези микроби? — каза Монк, докато прекосявахме терминала. — Едва не ни смъкнаха плътта от костите.

— Не съм почувствала микробите — казах.

— Може би си парализирана — рече Монк.

— Аз ходя, господин Монк — казах. — Мисля, че можем да изключим парализата.

— Това е парализа, предизвикана от посттравматичен стрес — каза Монк. — Изпитваш толкова силна болка, че умът ти я блокира, за да те предпази.

— Това състояние не съществува — казах.

— Току-що го открих — каза Монк.

Настроението му се подобри значително, щом излязохме навън и той видя шестоъгълните бетонни пейки върху покрития с шестоъгълници тротоар и редицата еднакви бежови мерцедеси, спрели в редица покрай бордюра.

— Ред — каза той, като си пое дълбоко дъх.

— Можете да усетите мириса му? — попитах.

— Ти не можеш ли? — попита той.

Настанихме се на задната седалка на таксито и аз дадох на шофьора екземпляра на „Im Fadenkreuz“ , който бях отворила на страницата със списъка на редакторите. Посочих към адреса в най-долния край.

— Бихме искали да отидем там, моля — казах.

Шофьорът кимна и потеглихме. Не знам дали ни водеше по живописния маршрут, за да изтръска и последното ни евро, но ние нямахме нищо против. Монк получи възможност да види много от гледките, които не беше успял да види от небето.