Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Щофмахер ще се обади на доктор Рахнер и ще му съобщи, че сме по следите му — каза Монк.

— Мисля, че доктор Рахнер може вече и сам да е разбрал това, когато му казахте, че е убиец и че ще го спипате.

— Но не му изложих нашата теория за престъплението, или доказателствата, с които разполагаме в нейна подкрепа — каза Монк. — Щофмахер ще го направи. Доктор Рахнер ще започне да се връща назад стъпките си, разчиствайки всички доказателства, които може да е забравил, за които ние още не знаем. Времето е от съществена важност.

— Какво можем да направим?

— Трябва веднага да отидем в Берлин и да говорим с редактора на Люполц в „Im Fadenkreuz“ — каза Монк. — Трябва да разберем по какво е работел Люполц.

Бях чела за Берлин в туристическите си справочници и се вълнувах от мисълта да отида там, било то и само за един следобед, но не бях сигурна, че Монк си дава сметка колко е далече.

— Берлин не е зад ъгъла — казах. — Дотам има поне пет часа път с кола.

— А със самолет?

— Може би около час или нещо от този род — казах.

— Направи ни резервация за полет днес — каза Монк.

Отключих колата и влязохме вътре. Перспективата за, макар и кратък полет с Монк или дрогираното му, противно друго „Аз“, Щурият Монк, не ме хвърляше в див възторг.

— Ако си вземете хапчето, полетът ще мине леко за вас — казах, — но доколко успешно ще се справите с детективската си работа, щом се приземим?

— Напълно неуспешно — каза Монк. — Което е причината, поради която реших да не пия хапчето за това пътуване.

— Ами страхът ви от летене? Ако откачите на борда на самолета, може вие да сте този, който ще свърши в затвора, а не доктор Рахнер.

— Просто ще трябва да събера огромните си неограничени запаси от вътрешна сила.

Изгледах го:

— За какво ги пестяхте?

— За това.

Клетъчният ми телефон звънна. Затършувах за него из дамската си чанта, надявайки се, че обаждащият се, който и да беше той, е търпелив. Накрая го намерих и отговорих.

— Вие трябва да сте подходящата за женене асистентка на Ейдриън, Натали Тийгър.

Беше мъжки глас, който не разпознах. Говореше с почти театрална помпозност и въпреки това изглеждаше сякаш освен това се бори за всеки дъх.

— Не съм подходяща за женене — казах, но когато осъзнах алтернативата, беше твърде късно да си взема думите назад.

— Жалко. Шарона определено беше. И то в много отношения, макар да се съмнявам, че Ейдриън е оценил това. Аз го оценявах.

— Вие сте прасе — казах.

— Признавам се за виновен по това обвинение — каза той. — За пръв път се признавам за виновен в нещо, и въпреки това ето ме тук в затвора. Какво му е справедливото на това?

Щом каза това, разбрах с кого разговарям.

— Вие сте Дейл Кита — казах.

— Наистина ли искате да обидите един човек, който използва ценното отпуснато му време за телефонни разговори, за да отвърне на вашата молба за разговор?

Не бях доволна да открия, че от полицията дават номера на мобилния ми телефон на осъдени убийци. Какво си мислеше капитан Стотълмайер? Хубавичко щях да го наредя, щом се върнех у дома.

Дадох телефона на Монк и веднага ми се прииска да си почистя ръцете с някоя от неговите дезинфекционни кърпички. Знаех, че е неосноваваща се на здравия разум реакция, но ставам такава, когато ми се обаждат убийци.

Монк прояви добрината да включи телефона на високоговорител и го сложи между нас, за да чувам и двете страни на разговора.

— Здравей, Дейл — каза Монк.

— Ейдриън Монк! Толкова е вярно, че това си ти, колкото и това, че живея и ям!

— Изразът е „живея и дишам“ — каза Монк.

— Аз повече ям, отколкото дишам — рече Дейл. — Какво правиш във Фатерланда?

— Разкрих убийството на Труди.

— О, божичко — каза Дейл. — Най-после отново мога да спя спокойно нощем. Как го направи?

— Открих доктор Рахнер, човекът, когото си използвал, за да наемеш бомбаджията.

— Мартин Рахнер! Ето това е един хубав трясък от миналото — рече Дейл. — Опаа, май лошо си подбрах думите, нали? Прощавай.

Неискреността капеше от думите на Дейл като мазнина от бекон.

— Знам, че си сключил заговор с него и с доктор Крогър, за да ми попречите да се върна на работа в полицията — каза Монк. — Онова, което не знам, е с какво си подкупил лекарите, за да ги накараш да направят каквото искаш.

— Наистина ли очакваш да ти кажа? — попита Дейл.

— Защо не? — каза Монк. — Ти вече излежаваш доживотна присъда. Какво имаш да губиш?

— А какво ще спечеля?