Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Жертвите са Ерик и Ейми Клейсън. Продават недвижими имоти заедно. Прислужницата им ги открила тази сутрин в осем часа — каза Стотълмайер. — Според медицинския експерт смъртта им е настъпила около полунощ.

Монк вдигна глава и огледа телата от определен ъгъл.

— Били са отровени.

— Така смята и медицинският експерт — каза Стотълмайер. — Ще анализираме виното, тортата и стомашното им съдържание. Не би трябвало да се затрудним с разпознаването на отровата и какво е било поръсено с нея.

Монк се приближи до масата, с протегнати пред тялото ръце, като режисьор, очертаващ границите на кадър.

— Коя е заплетената част? — попитах капитана.

Стотълмайер отново потри мустака си и посочи към мъж със здраво стиснати устни, който стоеше до панорамния прозорец и правеше гримаси към гледката. Имаше военна подстрижка и изглежда, се чувстваше неудобно в убито сивия си костюм.

— Това е Андрю Уокър, от службата за защита на съдебната система на САЩ — прошепна капитанът. — Семейство Клейсън са били включени в програма за защита на свидетелите.

Когато чу името си, Уокър рязко извъртя глава. Имаше свръхчувствителния слух на доберман пинчер и вероятно същия фризьор. С маршова стъпка се приближи право към нас. Страхувах се, че смята или да ни застреля, или да ни ухапе.

— Какво правят тук тези цивилни граждани? — попита Уокър. Говореше през стиснати зъби, сякаш челюстите му бяха пристегнати с тел. Или може би се опитваше едновременно да ръмжи и да говори. — Достатъчно лошо е, че сигурността ни е била пробита, и без двама външни хора.

— Това там е Ейдриън Монк, а това е неговата асистентка, Натали Тийгър — каза Стотълмайер. — Ако искате този случай да бъде приключен бързо, Монк е човекът, който може да го направи.

Уокър хвърли поглед към Монк, който се мръщеше на тортата, почти докосвайки с нос засъхналата бяла глазура.

— Не съм впечатлен — каза Уокър.

— Още не е направил нищо — рекох.

— Обучен съм да преценявам способностите на противник в рамките на наносекунда.

— Той не е противник — каза Стотълмайер.

— Важат същите критерии — каза Уокър. — Той е от лека категория.

— Защо семейство Клейсън са били включени в програма за защита на свидетелите? — попитах.

— Това е поверителна информация, сладурче — рече Уокър.

— Те са мъртви, Уокър — каза Стотълмайер. — Какво значение има сега?

— Това разкрива методите ни — каза Уокър.

— Които и без друго трябва да се заемете да промените, тъй като явно не действат — каза Стотълмайер, после се обърна към мен: — Двамата Клейсън са били любовници, работещи като счетоводители за мафиотска фамилия в Ню Джърси. Правителството заплашило двойката с двайсет години затвор, освен ако не ни кажат къде мафията си крие парите.

Наблюдавах Монк. Той обикаляше из апартамента, оправяше разни предмети по полиците и бършеше прах.

— Съгласили се да проговорят в замяна на закрила, имунитет срещу съдебно преследване, и голяма сватба в Манхатън — продължи Стотълмайер. — Заминали на меден месец и така и не се върнали. Правителството им дало нови лица, нови имена и нов живот тук в Сан Франциско. Всичко било прекрасно, досега.

Нищо чудно, че двамата Клейсън изглеждаха като съвършената двойка, водеща съвършения живот. Те бяха фалшиви, отвътре и отвън. Но оценявах символиката на това, че буквално започваха живота си наново в сватбения си ден. Бяха престъпници с чувство за романтичност.

Монк спря пред телевизора. Екранът беше черен, но DVD плейърът беше включен. Той изопна плещи и наклони глава на една страна, после на друга. Не се опитваше да поправи стойката си: разкриваше престъплението. Още не беше казал и дума, но знаех, че сме приключили тук.

Хвърлих поглед към Стотълмайер. Той също го знаеше.

— Погрижихме се те никога да не бъдат открити. Но някой в Министерството на правосъдието трябва да се е разприказвал — каза Уокър. — Не бяха чак толкова много хората, които знаеха кои са те и къде се намират. Ще намеря мястото, откъдето е изтекла информацията, и ще го запуша с куршум.

— Няма „теч“ — каза Монк.

— Тогава как ги е открила мафията? — попита Уокър. — Дори ако сам Големият Карло Де Сантини се беше сблъскал лице в лице с тях на улицата, пак нямаше да ги познае.

— Ако това е бил удар на мафията, защо са отровени? — попита Стотълмайер. — Защо не са ги застреляли, или намушкали, или не са ги хвърлили от балкона им?

— Мъртвият си е мъртъв — каза Уокър.