Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Ник ми подаде ръка. Разтърсих я.

— Добре дошли в квартала — казах.

— Благодаря — каза Ник. — Кварталът е наистина спокоен и всички тук са толкова дружелюбни.

— Той защо не е с белезници? — попита Монк, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Ник.

— Защото не е направил нищо — каза Дишър. — Виновникът е статичното електричество. Чорапът ти се е заклещил в сушилнята. След като си си тръгнал, госпожа Сандовски от 2В е заредила още пране. Чорапът се е смесил с нейните неща. Да не би да ти има нещо на окото?

— Не — каза Монк.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Дишър.

— Проблемът е, че няма проблем — каза Монк. — Мога да виждам всичко, което е пред мен и в същото време не е пред мен. Имаш ли нещо против да седнеш от лявата му страна?

Монк посочи към Ник, без да го поглежда. Дишър се премести от другата страна на Ник. Страната, от която имаше крак.

— Мислели сте, че съм ви откраднал чорапа? — обърна се Ник към Монк.

— Не — каза Монк.

— Честен ли сте с мен?

— Не — каза Монк.

— Ник тъкмо ми разказваше за приключението си, докато се изкачвал сам на връх Килиманджаро — каза Дишър с момчешко вълнение. — Кракът му се заклещил между два каменни блока, и той трябвало да го отсече с ледокопа си, за да се спаси.

— Боже мой — възкликнах. Спомних си, че бях прочела статия за него в „Сан Франциско Кроникъл“ преди няколко месеца. Беше ужасяващ и въпреки това безспорно завладяващ разказ.

— И го оставихте там? — попита Монк.

— Да — каза Ник.

— Би трябвало да се върнете и да го приберете — каза Монк.

— Малко е късно за това.

— Знаете какво казват — никога не е твърде късно да си прибереш крака — каза Монк.

— Всъщност, късно е — каза Ник.

— Не така казват — рече Монк. — А не биха го казали, ако не беше вярно.

— Кои са тези, които го казват? — попита Дишър.

— Това са хората, които би трябвало да слушаш, когато казват нещо — заяви Монк. — Те знаят за какво говорят.

— Изядох го — каза Ник.

— Изяли сте го? — възкликна Монк, като погледна Ник въпреки волята си, а после се извърна, отвратен. — Собственият си крак?

— Удивително — каза Дишър. — Аз се мислех за издръжлив, но ти си поне пет пъти по-издръжлив.

— Нямах избор, Ранди. В продължение на цели дни бях сам в снега. Нямах представа колко време ще им трябва да ме открият. Беше въпрос на оцеляване — каза Ник. — На живот или смърт.

— Трябваше да изберете смъртта — каза Монк.

— Това, което господин Монк иска да каже, е, че се възхищава на смелостта ви и ви съчувства за жертвата — казах, като бързо изблъсках Монк покрай тях. — Трябва да се отбиете на кафе някой път.

Монк се задави:

— Ами ако поиска нещо за ядене?

Надявах се Ник да не е чул това. Припряно натиках Монк в апартамента му и затворих вратата зад нас.

— Как можете да бъдете толкова груб? — попитах.

— Трябва да се изнеса — каза Монк. — Помогни ми да си опаковам багажа.

— Той е герой — казах.

— Той е канибал, а ти го покани да хапне тук — рече Монк. — Какво си въобразяваше?

— Няма да го направи отново — казах. — Било е екстремна ситуация.

— И тази е такава — каза Монк. — Аз съм много привлекателен на вкус за канибалите.

— Какво ви кара да твърдите това?

— Това е единственото нещо, в което съм бил напълно сигурен през целия си живот.

— Сигурно се шегувате — казах.

— Погледни ме. Аз съм чист, здрав, спретнат, и стоя надалече от всякакви микроби и химикали. Аз съм крехко, вкусно, отлично оформено, органично месо. Ето защо никога не съм ходил в Африка.

— Затова ли било? Мислех си, че е защото се боите от пътувания, чужди държави, зебри, самолети, Тарзан, маймуни, цвят „каки“, жирафи, солени фъстъци, лъвове, подвижни пясъци, сламени покриви, скорпиони, джунгли, набедрени препаски, пустини, сиви африкански мангусти, копия и…

— … канибали — прекъсна ме Монк. — Най-вече канибали. Остана ли тук, ще бъда следващото блюдо на съседа си. Трябва да си намеря нов апартамент в сграда, в която не се допускат деца, домашни любимци или канибали.

— Господин Монк, Ник е велик човек. Човек, когото трябва да уважавате, а не да се боите от него. Давате ли си сметка за невероятната смелост, която му е била нужна, за да отсече собствения си крак? Можете ли да си представите болката и страданието, на които е бил подложен? Но е оцелял. Той е пример за издръжливостта на човешкия дух пред лицето на невъобразимо нещастие — казах. — Щяхте да гледате различно на нещата, само да можехте да се поставите на негово място, така да се каже, да стъпите в неговите обувки.