Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Погледнах отново към двойката, и към тортата на масата. Снощи бяха празнували годишнината си. Ето защо дивидито със записа от сватбата беше в плейъра и защо телевизорът още беше включен. Вероятно са го гледали, когато са умрели.

Докато смъртта ни раздели . Това беше трагичен романс, обречен още от началото.

— Кумът го е направил — каза Уокър. — Именно той е запазил парчето торта и им го е опаковал. Де Сантини трябва да са се добрали до него. Но аз бях глупавият кучи син, който държеше тортата замразена и се погрижи тя да е във фризера им тук, когато пристигнаха. Значи ти беше прав, Монк. Именно аз ги убих.

— Проявил си грижливост — рече Стотълмайер. — Не си знаел, че в тортата е сложена отрова.

— Знаех, че не бива да вземат със себе си нищо от стария си живот, нито дори парче торта — каза Уокър. — Ще си върна значката и ще се пенсионирам рано.

— Заради това ли? — попита Стотълмайер.

Уокър посочи Монк:

— И заради него. Напълно подцених възможностите му. Заради такава грешка може да загине човек.

Трябва да призная, че изпитвах удоволствие от унижението на Уокър, и гордост от успеха на Монк. Уокър беше мижитурка и заслужаваше да му посмачкат фасона. И бях доволна, и облекчена, че невероятно добрият късмет на Монк продължаваше. Вече не помнех колко убийства беше разкрил напоследък направо на местопрестъплението.

— Сега може ли да си вървя, капитане? — попита Монк.

— Разбира се — каза Стотълмайер.

Монк понечи да си тръгне, но Уокър спря пред него, препречвайки му пътя, и протегна ръка.

— Длъжник съм ти — каза Уокър.

Монк се ръкува с него, после ми даде знак да му дам дезинфекционна кърпичка. Дадох му една.

— Всъщност, би ми дошла добре помощта на Федералното правителство по един случай.

— Какъв е той? — попита Уокър, докато наблюдаваше как Монк си бърше ръцете. Това очевидно го обиди.

— Губи ми се един чорап — каза Монк.

Уокър изгледа Монк с присвити очи:

— Вие някаква объркана шега ли си правите с мен?

— Аз никога не правя бъркотии — каза Монк.

— Но се справя дяволски добре с разчистването им — каза ми Стотълмайер.

Въпреки че Уокър беше задължен на Монк, задето той беше разкрил убийството за по-малко от трийсет минути (бързо дори по стандартите на Монк), полицейският началник нямаше желание да впрегне всички ресурси на Министерството на правосъдието за намирането на някакъв си чорап.

— Ресурсите ни са малко пооредели, и трябва да определяме приоритети — каза Уокър. — В момента водим борба с терора.

— Не мислите ли, че хилядите липсващи чорапи са нещо, равносилно на ужас и терор? — попита Монк. — Възможно е нашите врагове да използват психологическа война, за да подкопаят стабилността на американското общество.

— Като карат чорапите да изчезват? — каза Уокър.

— Това е коварно и находчиво — заяви Монк.

Уокър не се хвана. Не можех да го виня. Трудно ми беше да си представя Осама да седи в пещерата си, мислейки как да ми открадне чорапите.

Но отказът на Уокър да му помогне не сломи духа на Монк. Той още се радваше на повишеното си настроение вследствие от разкриването на престъплението. Поне беше оправил част от света. Чекмеджето му с чорапи щеше да е следващото.

Когато се върнахме в жилището на Монк, полицейската лента я нямаше и намерихме Дишър да седи от дясната страна на еднокракия мъж на предните стъпала на сградата. И двамата отпиваха от кутии кока-кола и се усмихваха.

Монк ми прошепна, докато отивахме от паркираната ми кола към сградата:

— Ранди хитроумно е внушил на заподозрения лъжливо чувство за сигурност, за да снижи защитните му реакции. Готви се да нанесе съкрушителния удар.

Признавам, че се изненадах да ги видя да се мотаят заедно. Предполагах, че еднокракият мъж сигурно се е обидил от въпросите на Дишър и от тънко завоалираните — да не споменавам пък колко нелепи бяха — обвинения, които те вероятно съдържаха.

Когато се приближихме към стълбите, Монк закри с ръка дясното си око и обърна глава под лек ъгъл, за да погледне двамата мъже.

— Хей, Монк, нима се връщаш толкова скоро? — каза Дишър.

— Разкрих случая — заяви Монк.

— И аз разкрих моя — каза Дишър и измъкна иззад гърба си найлонова торбичка за съхранение на веществени доказателства. В торбичката имаше бял чорап. — Да ти изглежда познато?

— Това е моят чорап. — Монк взе торбичката. — Благодаря ти, Ранди.

— Удоволствието е мое. Това е Ник — каза Дишър, като посочи към новия наемател. — А това са вашият съсед Ейдриън Монк и асистентката му, Натали Тийгър.