Лий Голдбърг: Г-н Монк отива в Германия

— Какви заподозрени? — попитах.

— Онези, които ще изникнат в хода на моето разследване — каза Дишър.

— Става въпрос за изгубен чорап, Ранди — казах.

Монк се наведе плътно към Дишър и зашепна:

— Аз бих започнал с новия наемател в апартамент 2С.

— Защо? — прошепна Дишър в отговор.

Монк посочи с глава към прозореца. Тримата погледнахме навън. Млад мъж на двайсет и няколко години вървеше по тротоара, подпирайки се на патерици. Десният му крак липсваше.

— Това е той — каза Монк. — Той е очевидно небалансиран индивид. Разбрах го инстинктивно в мига, щом го видях.

— Той е еднокрак — казах. — Това не е престъпление или отражение на характера му.

— Той няма десен крак — подчерта Монк. — Следователно го интересуват само леви чорапи. И ще забележите, че е обут с бял чорап.

Не бях забелязала.

— Това не го превръща в крадец.

— В деня, след като той се нанася, един от най-хубавите ми бели чорапи бива откраднат — каза Монк. — Съвпадение? Не мисля.

Значи заради това беше цялата история. Новият наемател беше разстроил деликатното равновесие на света на Монк. Той не можеше да понесе представата, че над него живее някой, който има само един крак. Вероятно това беше единственото, за което Монк бе в състояние да мисли, откакто мъжът се беше нанесъл, и тази лишена от разумни основания нервност беше намерила израз в един изгубен чорап.

Почувствах се като детектив, който току-що е разкрил някакъв случай.

— Ще го разпитам — каза Дишър, като посочи с глава към мъжа отвън.

— Не говориш сериозно — заявих. — Ще го обидиш.

— Ще бъда ловък — каза Дишър.

— Няма начин да попиташ еднокрак човек дали е откраднал чорапа на съседа си, без да го обидиш.

— Не разбирам как би могло да бъде по-обидно, отколкото да зададеш същия въпрос на човек, на когото и двата крака са си на мястото — каза Дишър.

— Прав си — казах. — Така че, ако бях на твое място, не бих задала този въпрос на никого.

— Само че ти не носиш полицейска значка — каза Дишър. — А аз — да. Да бъдеш ченге означава да задаваш неудобните въпроси.

— Той не бяга от отговорност — каза Монк.

Не исках да присъствам, когато Дишър започне разпита. Идвах в апартамента на Монк почти всеки ден и исках да мога да гледам съседите му в очите без смущение или срам.

— Вие също не бихте искали да избягате от вашата, господин Монк. Трябва да се консултират с вас по разследването на убийство.

Монк кимна. Взехме от Дишър адреса на местопрестъплението и имената на жертвите.

— Това не би трябвало да отнеме много време — каза Монк.

— Още не знаете нищо за случая — казах.

— Това е убийство — каза Монк. — Толкова ли е трудно?

— Не е като да става дума за изгубен чорап — подметнах.

— Именно — каза той.

Монк не умееше да долавя сарказма. Благодаря на Бога за това. Ако умееше, вероятно щеше да ме уволни още преди години.

Ерик и Ейми Клейсън бяха прекрасна двойка, която водеше прекрасен живот. Бяха към трийсет и няколко годишни, с достойни за манекени, изваяни съвършени тела и тен, живеещи в чудесен, много съвременен апартамент на Телеграф Хил, който беше изключително светъл и предлагаше вълнуваща гледка към залива. Семейство Клейсън бяха идеалната двойка, изобразявана в рекламите на всеки продукт или услуга, които обещаваха здраве, жизненост, сексапил и безкрайно щастие. Единственото, което не беше наред в тази картина, беше, че семейство Клейсън бяха мъртви.

Но дори в смъртта изглеждаха страхотно. Нямаше и следа от насилие или кръвопролитие, само вкочанените им тела, подобно на два прекатурени манекена на витрината на магазин.

Ерик беше без риза и носеше късо долнище на пижама. Съпругата му беше по нощница и тънък халат. И двамата бяха на пода до масата за вечеря, столовете им още стояха изправени. На масата имаше отворена бутилка вино, две чаши и полуизядено парче сватбена торта, с две вилици на ръба на чинията.

Когато влязохме, екип съдебни медици чакаше нетърпеливо да прибере в торба нещата от масата, а двама служители от моргата чакаха също толкова нетърпеливо да приберат в чували двата трупа на пода. Бях ги виждала да се мотаят и нервничат така преди. Несъмнено Стотълмайер им беше казал да изчакат, за да може Монк да огледа местопрестъплението.

Преди да стигнем там, ни пресрещна капитан Стотълмайер, който ни дръпна настрани за кратки инструкции и потърка с показалец гъстите си мустаци. Това беше жестът, който го издаваше. Беше напрегнат.