Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Никога няма надежда — каза Монк.

Полицаите ни обърнаха гръб и излязоха.

Монк ме погледна:

— Клинчат от изпълнението на дълга си.

Не ми се спореше с него:

— Това не е особено ценна вещ, господин Монк. Предлагам просто да забравите за това и да си купите нов чифт чорапи.

— А какво да правя с останалия чорап?

Свих рамене:

— Използвайте го като парцал за чистене на къщата. Аз така правя.

— Чистиш си къщата с чорапите си? — възкликна Монк, с разширени от ужас очи. — Това е варварство. Не искам даже и да си помислям какво правиш с долното си бельо. Не че някога мисля за долното ти бельо. Или за чието и да е долно бельо. О, Господи, сега ми се привижда долно бельо. В главата ми се въртят образи на бельо. Какво да правя?

— Можете да изхвърлите чорапа.

— Не мога — каза Монк. — Той ще ме преследва.

— Така ли?

— Винаги ще знам, че целостта на един чифт е била разрушена и че някъде там навън има един чорап, който чака да се събере отново с другата си половинка.

— Чорапът не чака — казах. — Това е чорап. Той няма чувства.

— Ще издирвам чорапа си до края на земята — каза Монк. — Няма да намеря покой, докато природното равновесие не бъде възстановено.

— Нужен е само един чорап, за да наруши природното равновесие?

— Не го ли чувстваш?

Телефонът в дневната иззвъня. Вдигнах вместо Монк. Обаждаше се капитан Стотълмайер.

— Идеално избран момент — казах. — Извършено е престъпление.

— Затова се обаждам — каза той.

— Вече сте разбрали за чорапа? — попитах.

— Разбрах за убийство — каза капитанът. — Какъв чорап?

— Онзи, който господин Монк изгуби и мисълта за който ще го преследва, докато го намери.

С други думи, Стотълмайер можеше да се прости с мисълта Монк да се съсредоточи върху каквото и да било убийство, докато чорапът липсваше.

— Ясно — каза Стотълмайер. — Не ти плащат достатъчно.

— Нито пък на вас — казах.

— Но на мен не ми се налага да виждам Монк всеки ден, ако не искам — каза той. — И имам право да нося пистолет и да карам кола със сирена.

— Вие сте благословен — казах.

— Не бих казал така — рече той. — Жена ми ме напусна, а последната ми сериозна приятелка се оказа хладнокръвна убийца.

— Предполагам, че животът си има начин да изравнява нещата — казах.

— С моя помощ — каза Монк.

От въздишката на Стотълмайер разбрах, че е чул това.

— Би ли помолила Монк да вдигне другия телефон?

Направих го. Монк вдигна телефона в кухнята. Виждахме се един друг през отворената врата.

— Искам да съобщя за двама полицаи, които се скатават от изпълнението на служебните си задължения — каза Монк. — Отявлено клинчат.

— Имам убийство тук, Монк — каза Стотълмайер. — Случаят е заплетен. Би ми дошла добре помощта ти.

— Подсигурих това местопрестъпление — каза Монк. — Не мога просто да си тръгна. Може да се изгубят жизненоважни веществени доказателства.

Стотълмайер въздъхна отново. Можех да си го представя как разтрива слепоочията си, борейки се с усилващото се, породено от Монк, главоболие в черепа си.

— Ще сключа сделка с теб, Монк. Ако дойдеш тук, ще прехвърля Ранди на служба в Специалния отряд за откриване на чорапи и ще го изпратя у вас да оглави разследването.

— Имате Специален отряд за откриване на чорапи? — попита Монк.

— Вече имаме — каза му Стотълмайер.

Монк се усмихна. Равновесието се възстановяваше.

Всеки друг полицай би бил вбесен, ако го откъснат от разследване на убийство и го изпратят в апартамента на Монк да търси изгубен чорап. Но не и лейтенант Ранди Дишър, ентусиазираният и предан помощник на капитана. Дишър беше направо обзет от трепетно вълнение, че ще оглавява специален отряд, дори ако съществуваше само на думи, с цел да удовлетвори откачените мании на едно-единствено умствено разстроено бивше ченге.

Това пак си беше специален отряд. А Дишър беше шефът.

Дишър не ми каза това, но то беше очевидно от начина, по който дотърча в апартамента на Монк, с изваден бележник и широка усмивка на лицето.

— Какъв е случаят? — попита Дишър.

Монк му разказа. Дишър си водеше подробни бележки.

— Можеш ли да опишеш чорапа?

— Бял, без оформена пета, размер 10/12 — каза Монк. — За ляв крак.

— Това е доста обикновен чорап — каза Дишър. — Ще можеш ли да го разпознаеш, ако го видиш отново?

— Абсолютно — каза Монк.

Зачудих се как щеше да го направи, но си замълчах.

— Заемам се със случая — каза Дишър. — Ще направя подробен разчет на времето, ще проследя отново стъпките ти от пералното помещение и ще разпитам заподозрените.