Лий Голдбърг: Г-н Монк отива в Германия

— Понякога ми се струва, че може би ако се задържа достатъчно дълго и се опитвам наистина упорито, мога да го спася — каза Гевин. — Както той ме спаси.

Разбирах как се чувства, повече, отколкото бих си направила труда да си призная пред когото и да било в стаята.

— От какво те спаси? — попитах.

— От посредствеността — каза Гевин. — Преди да го срещна, бях в бизнеса с телевизионните продажби. Звънях на хората точно насред вечеря и се опитвах да им продавам боклуци, които не искаха. Сега помагам при разкриването на убийства. Правя с живота си нещо важно. Вие с какво се занимавахте преди?

— Пишех дисертацията си — каза Джаспър.

— Провеждах групови терапевтични сеанси — каза Арни.

— Бях барманка — казах аз.

— Наслаждавах се на живота — поясни Спароу. — Наистина очаквам с нетърпение да се върна към това.

Гевин погледна към нас, останалите.

— Вие бихте ли искали да се върнете?

— Аз никога не съм си тръгвал — каза Джаспър. — Все още пиша дисертацията си, само че сега в нея става дума за жената, за която работя. Това ще насочи по нов път разбирането за хората, страдащи от параноидна шизофрения.

— Аз прекарвах дните си в офис заедно с многобройни нещастни, сърдити хора, преди да се появи Уайът — каза Арни. — Сега скачам в движение от летящи с бясна скорост коли.

— Уайът те изблъска навън — казах. — Ти лежа в болница две седмици.

— Превърнах се в екшън герой — каза Арни. — Ще получавам по някоя и друга драскотина и синина.

— Екшън героите нямат ли обикновено повече коса? — каза Спароу.

— Това го кажи на Брус Уилис — рече Арни.

— Ти не си Брус Уилис — каза Спароу.

— Но се чувствам , сякаш съм — подчерта Арни. — И това си струва всички неприятности, които ми причинява Уайът.

Гевин ме погледна:

— Ами ти? Ти би ли могла да се върнеш към работата като барманка?

Поклатих глава:

— Сервирането на напитки никога не е било моята цел в живота. Не съм сигурна дали някога съм имала цел, което вероятно е причината, че съм сменила толкова много работи. Това е най-дългият период, през който съм работила на едно място. Но истината е, че не мисля, че бих могла да се откажа от работата си за господин Монк.

— Страхуваш се какво ще стане с него ли? — попита Джаспър.

— Страхувам се какво ще стане с мен — отвърнах.

Беше прекрасна понеделнишка сутрин, от онези, в които ви се приисква да скочите във въжения трамвай и да запеете „Оставих сърцето си в Сан Франциско“ колкото ви глас държи.

Но аз не бях в трамвая. Бях в един „Буик Люцерн“, който ми купи баща ми, когато старият ми джип най-накрая сдаде багажа. Едва по-късно открих истинската причина за татковата щедрост. Той всъщност беше купил буика за седемдесет и седем годишната си майка, която го беше отказала, защото не искала същата кола, каквато карали всички в нейната пенсионерска общност. Баба се страхуваше, че никога няма да може да различи колата си от другите на паркинга.

Така че баба получи черно беемве серия 3, а аз получих кола, която петнайсетгодишната ми дъщеря, Джули, не ми позволява да карам в радиус километър от училището ѝ, от страх, че може да ни видят. Твърди се, че Тайгър Уудс кара кола като моята, но ако е така, обзалагам се, че го прави само за да си мъкне стиковете из игрището за голф.

Денят обаче беше прекрасен, така че ми се струваше, че карам не буик, а ферари кабриолет. Радостното ми настроение продължи, докато свих зад ъгъла пред апартамента на Монк и видях черно-бялата полицейска кола, паркирана на бордюра, и жълтата полицейска лента, опасваща сградата.

Почувствах как ме пробожда страх, който вля гореща вълна адреналин в кръвта ми и накара сърцето ми да запрепуска по-бързо от хамстер върху колелото си.

Откакто се бях запознала с Монк, бях посещавала много места, отцепени с полицейска лента, и онова, което беше общото между всички тях, беше, че там имаше труп.

Това не беше хубаво. Монк си беше създал много врагове през годините и се страхувах, че някой от тях най-сетне го беше проследил.

Паркирах успоредно на тротоара зад полицейската кола, прескочих жълтата лента като шампион по лека атлетика, и изтичах в сградата. Бях ужасена какво ще открия, когато вляза вътре.

Вратата на апартамента му беше отворена и в антрето стояха двама униформени полицаи, с гръб към мен, препречвайки пътя ми.

— Пуснете ме да мина — казах, като се промуших със сила покрай тях и видях Монк, застанал с лице към нас. Беше напълно отпуснат и спокоен, колосаната му бяла риза беше закопчана на яката, а ръкавите — закопчани на китките. Повярвайте ми, за него това е равносилно на размъкнатост.