Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Прегърнах го силно и почувствах как цялото му тяло се сковава. Беше отвратен от докосването ми, но поне реакцията му доказваше, че е жив и здрав.

— Добре ли сте? — Отдръпнах се назад и огледах хубавичко него и обкръжението му. Всичко беше подредено, спретнато, балансирано и симетрично.

— Малко съм поразтърсен — каза Монк, — но се справям.

— Какво е станало? — попитах, като хвърлих поглед отново към двамата полицаи.

И двамата правеха гримаси. Или бяха изяли нещо, което не им беше харесало, или бяха говорили с Монк. На табелките с имената им пишеше, че са сержант Дентън и офицер Брукс.

— Обраха ме — каза Монк.

— Какво са взели? — попитах.

— Един чорап — каза Монк.

— Чорап ли? — попитах.

— Ляв чорап — уточни Монк.

— Няма такова нещо — каза офицер Брукс. — Чорапите са взаимозаменяеми.

Монк се обърна към сержант Дентън:

— Сигурен ли сте, че вашият партньор е завършил полицейската академия?

— Може би просто сте забутали чорапа някъде — каза сержант Дентън.

— Аз не забутвам нещата — рече Монк.

Това беше вярно. Животът му беше отдаден на това, да се грижи всичко да е на правилното си място.

— Кога забелязахте, че го няма? — попитах.

— Тази сутрин си изпрах дрехите в пералнята на приземния етаж и ги качих обратно в апартамента си да ги сгъна — каза Монк. — Тогава чух да пристига камионът от чистотата, затова си сложих ръкавиците и ботушите и излязох навън да наглеждам събирането на боклука си.

Офицер Брукс се втренчи невярващо в него:

— Наглеждате събирането на боклука си?

— Не питайте — казах на офицера, после се обърнах отново към Монк: — Е, а после какво направихте?

— Върнах се вътре да се заема отново със сгъването на прането си — продължи Монк. — И именно тогава открих, че срещу мен е извършена брутална жестокост.

— Загубили сте си един чорап — каза сержант Дентън.

— И невинността си — каза Монк.

— Потърсихте ли го? — попитах го.

— Разбира се, че го потърсих — каза Монк. — Претърсих пералното помещение, а после претършувах апартамента си.

— На мен не ми изглежда претършуван — каза офицер Брукс.

— Беше претършуване, последвано от бързо прибиране на всичко на място.

— Чорапите непрекъснато изчезват, господин Монк — каза сержант Дентън.

— Така ли? — каза Монк.

— Никой не знае къде отиват — каза сержантът. — Това е една от великите загадки на живота.

— Откога продължава това? — попита Монк.

— Откакто се помня — каза сержант Дентън.

— И какво се прави по въпроса?

— Нищо — рече сержантът.

— Но на вас това ви е работата — възрази Монк.

— Да намираме изгубени чорапи? — попита офицер Брукс.

— Да разкривате престъпления — отвърна Монк. — Из този град вилнее подъл крадец на чорапи, а вие не правите нищо по този въпрос. Вие полицаи ли сте, или не сте?

— Никой не краде чорапи — каза сержант Дентън.

— Но вие току-що казахте, че има бум от изчезвания на чорапи — рече Монк.

— Случва се — казах. — Аз съм изгубила цели тонове.

— Значи и ти си си изпатила? — попита Монк. — Защо не каза нищо?

— Защото не бяха откраднати — казах.

— Тогава какво се случи?

— Не знам — казах.

— Тогава как можеш да кажеш, че не са откраднати? — попита Монк. — Чорапите не изчезват просто така.

Бях изненадана и малко разочарована, че Монк превърташе така заради това. Справяше се толкова добре през последните няколко седмици.

— Защо някой ще иска да ви краде чорапите? — попита офицер Брукс.

— Те са много хубави чорапи — каза Монк. — Сто процента памук.

Сержант Дентън въздъхна:

— Сега си тръгваме.

— Дори още не сте взели показанията ми — каза Монк.

— Ако го направим, след това ще трябва да ви задържим, докато пристигне някой от психиатрията и направи оценка на поведението ви, което би могло да отнеме цели часове — каза сержант Дентън. — Не мисля, че някой от нас иска това, нали, господин Монк?

— Някой е проникнал с взлом в дома ми и ми е откраднал чорапа — рече Монк. — Отцепил съм местопрестъплението. Искам щателно разследване.

— Можете ли да се справите с него? — попита ме офицер Брукс. Кимнах.

— Аз съм консултант на полицията — обърна се Монк към тях. — Работя пряко с капитан Лилънд Стотълмайер в отдел „Убийства“.

— Тогава защо не се обадихте на него? — попита офицер Брукс.

— Това щеше да бъде прекалено емоционална реакция — каза Монк. — Това е само един чорап. Не е като да са убили някого.

— Хубаво е да се знае, че все пак имате някакво усещане за перспектива — каза сержант Дентън. — Има надежда.