Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Поне така мисля , че му е името — каза ни Гевин. — Възможно е това да е лъжа. Той лъже за всичко. Пропилявам по-голямата част от времето и енергията си в опити да синтезирам истината от онова, което казва, а после го казвам на ченгетата, за които работи като консултант.

— Как го правиш? — попитах.

— Правя текущ списък на това, което казва, а после в края на деня го връзвам за детектор на лъжата и го разпитвам за всяка направена от него забележка — каза Гевин.

— И той ти позволява да правиш това? — попита Джаспър.

— Знае, че ако не ми позволява, ще напусна — каза Гевин. — Но доста добре се е научил да мами машината. Така че понякога тайно му давам по малко натриев пентотал 1.

— Дрогираш шефа си? — попитах, шокирана.

— Че кой не го прави? — каза Спароу, млада жена с толкова много пиърсинги по тялото, че приличаше на магнит, пуснат в кутия с игли. Тя неохотно изпълняваше ролята на асистентка на дядо си, Франк Портър, пенсиониран детектив от Полицейското управление на Сан Франциско, който, въпреки старческото си изглупяване, пак беше по-добър детектив от повечето ченгета с идеална памет.

— Не и аз — казах.

— Познавам Монк — рече Спароу. — Би трябвало да го правиш.

Всъщност имаше едно експериментално хапче, което Монк можеше да взема, ако искаше, и което облекчаваше повечето от обсесивно натрапчивите му склонности. То обаче го лишаваше от детективските му умения. Освен това го превръщаше в непоносима откачалка. Монк и без друго си беше невъзможен, но поне не беше откачалка.

— Проблемът е, че Стоун е развил имунитет към серума на истината — каза Гевин. — Така че през повечето време нямам друг избор, освен да разчитам на интуицията си и да го наблюдавам в очакване на издайническите му реакции.

— Издайнически реакции ли? — попита Джаспър, като бързо тракаше с палци по клавиатурата на джобния си компютър, докато си водеше бележки. Всичко, за което говорехме, влизаше в научния му труд, чиято точна тема се променяше всяка седмица.

— Езикът на тялото, малки тикове, несъзнателни привички — каза Гевин, като почеса внимателно подстриганата си брада. — Като начина, по който аз се почесвам по брадата, което, сигурен съм, разкрива нещо за емоционалното ми състояние, макар че не съм достатъчно наясно със себе си, за да знам какво е то.

— Желаеш ме — каза Спароу.

— Не, не те желая — отрече Гевин.

— Да, желаеш ме — каза Спароу. — Затова се почесваш по брадата.

— Може би просто го сърби брадата — обясних аз.

— Когато мъжете ме желаят — каза Спароу, — те се чешат.

Гевин се прокашля и продължи.

— Това, което искам да кажа, е, че има някои несъзнателни жестове, които Стоун прави всеки път, когато изрича някоя опашата лъжа. Но дори тези характерни жестове могат да бъдат лъжливи. Водя постоянна битка с него.

— Тогава защо продължаваш да го правиш? — попита Арни, оплешивяващият консултант по овладяване на гнева, който работеше с пословично с жестокостта си бивше ченге на име Уайът.

Помислих си, че това е нелеп въпрос от страна на Арни, като се има предвид, че Уайът го беше прострелвал три или четири пъти и поне два пъти го беше изхвърлял през прозорец, и това беше само откакто се бях запознала с него.

Гевин се замисли продължително по въпроса, сякаш беше нещо, върху което не се беше замислял никога преди. Аз обаче бях сигурна, че е мислил за това много пъти. Предположих, че просто се опитва да реши колко честен иска да бъде със себе си и с нас.

— Стоун е забавен, умен, внимателен, и е истински гений. Но постоянните му лъжи са провалили кариерата му на полицай и са отчуждили всички около него. Никой не може да му има доверие. Така че сега в живота му не е останал никой, освен мен. Тъжно е. И се безпокоя какво може да направи без мен.

— Съжаляваш го — казах.

— Възхищавам му се — заяви Гевин.

— И ти харесва да се чувстваш нужен — каза Джаспър, като кимна мъдро. Той не е мъдър, но е овладял кимането. Мисля, че го преподават в школата за психиатри.

Гевин сви рамене:

— Със сигурност не съм се захванал с това заради парите.

Всички закимахме в знак на съгласие като курдисани.

Като чух историята на Гевин, почти се почувствах виновна заради това колко добре вървяха напоследък нещата с Монк. Той все още имаше всичките си обсесивно натрапчиви проблеми, но напоследък те някак изглеждаха по-лесно управляеми, и за него, и за мен. Или може би просто свиквах с положението.

Нямаше спор обаче, че напоследък нещата вървяха плавно за него също и в професионално отношение. Разкриваше случаите толкова бързо, та ми се струваше, че вероятно може да започне да си върши работата по телефона, без изобщо да посещава местопрестъпленията.