Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

От северния край на парка виждах ясно от другата страна на залива чак до Марина Каунти, а откъм южната страна можех да гледам към очертанията на Сан Франциско. Гледката вътре в парка също не беше лоша. По тенискортовете обикновено можеха да се видят разни загорели от слънцето, мускулести типове. Понякога дори бяха без ризи. Днес беше един от тези дни.

Купих си сладолед на клечка от един продавач на сладолед с количка, намерих си една пейка, откъдето се виждаха заливът и хората, и се отпуснах. Имаше и по-лоши начини да убиеш един час.

Умът ми блуждаеше. Помислих си как Ник е отсякъл собствения си крак, за да се освободи от скалите, а после как му се наложило да изяде крайника си, за да оживее. Напълно сигурна съм, че ако бях в неговото положение, щях да си умра със заклещен в скалите крак. За мен е мъчение дори да извадя тресчица от пръста си.

Предположих, че Ник вероятно пише книга за преживяванията си, и че тя вероятно ще бъде филмирана, така че той щеше да се справи добре от финансова гледна точка. Но какво ли беше усещането да му се налага да носи този спомен в себе си? Да си спомня за това всеки път, щом се погледне в огледалото или просто се опита да прекоси стаята? Как се справяше с безчувствените подмятания от страна на хора като Монк?

Гледах мъжете, играещи тенис, и си мислех за Ник, изкачващ сам планините. Трябва да е бил много силен, физически активен човек. Така че как ли се чувстваше сега, когато беше недъгав? Как ли се примиряваше с факта, че вече никога няма да бъде същият човек?

Всички тези въпроси без отговор правеха Ник много завладяващ за мен. И много привлекателен.

Бях напълно сигурна, че Монк не се питаше какво мисли и чувства Ник. За това щяха да са нужни толерантност, състрадателност и разбиране.

Монк гледаше Ник и виждаше несъвършенство, безредие и ужас. Аз гледах Ник и виждах загадъчност, силен характер и емоционална сложност.

Много скоро щяхме да изпием онова кафе заедно, за предпочитане без присъствието на Монк.

Предполагах, че Монк няма да има нищо против това.

Довърших сладоледа си и тръгнах обратно надолу по хълма към сградата на доктор Крогър. Влязох в чакалнята точно когато доктор Крогър и Монк излизаха от кабинета.

— Много ми помогнахте днес, докторе — каза Монк.

— Доволен съм да чуя това, Ейдриън — рече доктор Крогър. — Мисля, че точно в момента си на наистина добро място.

— Изнасям се — каза Монк.

— Имах предвид от емоционална и психологическа гледна точка. Не говорех за апартамента ти. Ти постигна толкова голям напредък, Ейдриън. Не мисля, че бягството е най-добрият начин да се справиш със страховете си.

— Определено е най-добрият начин, когато си преследван от еднокрак канибал — каза Монк. — Можем да поговорим за това другата седмица, ако не ме е изял.

— Боя се, че не — каза доктор Крогър.

— Не мислите, че мога да го надбягам, така ли? — попита Монк. — Той е на патерици.

— Исках да кажа, че няма да съм тук другата седмица — каза доктор Крогър. — Утре заминавам за Лор, едно селце в Германия, за да присъствам на международна конференция по психиатрия.

Монк го погледна шокирано:

— Значи ме изоставяте?

— Връщам се след седмица.

— Как можахте да ми причините това? — каза Монк.

Изкушавах се да задам същия въпрос. Без подкрепата на доктор Крогър, Монк щеше да претърпи пълен умствен срив, и щеше да ми се наложи да се справя сама с това.

— Тук не става въпрос за теб, Ейдриън — каза доктор Крогър. — Имам собствен живот отвъд сеансите ми с теб.

— Мисля, че грешите — възрази Монк. — И съм сигурен, че ако наистина се замислите за това, ще се съгласите.

— Не съм си вземал почивка от години — каза доктор Крогър. — Това пътуване ще обогати разбирането ми за човешкото поведение и ще ми даде шанс да си отдъхна. Ще бъде хубаво и за мен, и за теб. В известен смисъл, моментът е идеално избран.

— Как можете да кажете това? — извика Монк. — Нищичко ли не чухте от онова, което ви казах днес? В криза съм. Сега се нуждая от помощ повече от всякога.

— И ще я получиш — каза доктор Крогър. — Уредих доктор Йона Соренсен да те приема, докато отсъствам.

Монк ахна:

— Едноръкият тип ли?

— Той е изключителен психиатър и прекрасно човешко същество.

Монк беше посетил доктор Соренсен за един сеанс миналата година, когато доктор Крогър за кратко се заигра с идеята да се пенсионира. Сеансът продължи по-малко от пет минути.

— Но той има голям проблем — заяви Монк.