Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Все още е — казах. — Но той си има свой живот. За него това е на първо място. Занимава се вас, защото това му е работата.

— Разбирам — каза Монк. — Единствената причина, поради която се интересува от мен, изслушва проблемите ми и ми предоставя емоционална подкрепа, е, защото му плащам. Ако не го правех, щеше да си отиде.

— Боя се, че да — казах.

— Това е положението — заяви Монк.

— Да, това е — казах.

Струваше ми се, че сме направили истински пробив. Може би — помислих си — беше добре да помисля да стана психиатър. Изглежда, че ме биваше за това.

— С теб така ли е? — попита Монк.

Дотук с умението ми. Не бях предусетила този въпрос. Изведнъж колата ми се стори много тясна. Изби ме пот.

— Какво искате да кажете? — попитах.

Знаех какво иска да каже, разбира се. Просто се опитвах да спечеля малко време, за да измисля какво да кажа, та да се измъкна от положението.

— Щеше ли все още да те е грижа за мен, ако не ти плащах?

— И при това положение не ми плащате почти нищо, така че въпросът е спорен — казах с нещо, което се надявах да е безгрижна усмивка, каквато е трудно да докараш, когато всъщност сърцето ти е натежало. Толкова натежало, че сякаш е два тона.

Монк се втренчи в мен. Прокашлях се.

— За мен вие не сте просто работа, господин Монк. Наистина държа на вас. И щях да държа, независимо дали работех за вас, или не.

— Тогава толкова ли е трудно да си представиш, че доктор Крогър може би се чувства по същия начин?

Звучеше логично. Отбих колата встрани и го погледнах. Не исках онова, което щях да кажа, да изглежда като набързо подметната реплика.

— Прав сте, господин Монк. Съжалявам. Не знам какви са чувствата на доктор Крогър по отношение на вас и беше погрешно да предполагам, че знам.

Монк кимна:

— Извинението се приема.

— Благодаря ви — казах и хвърлих поглед през рамо да погледна дали не идва кола, преди да се върна на улицата.

— Е, ще ме закараш ли сега в къщата му?

— Не — казах.

— Чудесно — рече Монк. — Просто ще наредя да го арестуват.

— По какво обвинение?

— Изоставяне — каза Монк.

— Това не е престъпление — казах.

— Такова е, когато заминаваш на почивка и изоставяш децата си сами у дома, без да има кой да се грижи за тях и да ги наблюдава — каза Монк.

— Вие не сте негово дете. Негов пациент сте.

— Същото е — рече Монк.

— Вие сте възрастен — казах.

— Не е съвсем сигурно — рече Монк.

По този въпрос не можех да споря с него. Монк започна да издава странен скимтящ звук.

— Какво правите?

— Плача — каза Монк. — Не виждаш ли?

— Няма сълзи — казах.

— Плача без сълзи — каза Монк.

— Невъзможно е да плачете без сълзи — възразих.

— Какво правя тогава?

— Нямам представа — казах.

— Доктор Крогър щеше да знае — поясни Монк.

Закарах Монк в апартамента му. Той ми каза, че е твърде потиснат, за да работи, не че и без друго имахме някакви случаи, и ме прати да си вървя. Проследих го как се промъква отзад, за да избегне канибалите, и после потеглих.

За вечеря приготвих свински пържоли и салата „Цезар“. Но когато сложих чините върху кухненската маса, Джули драматично забели очи и изпъшка. Не знам къде беше публиката, за която играеше, но мен представлението ѝ не ме забавляваше.

— Какво има? — попитах.

— Винаги имаме едни и същи неща за вечеря — каза тя.

— Снощи имахме спагети.

— Със салата — каза тя. — А онзи ден имахме пиле.

— Пилешкото не е свинско — казах.

— Все е месо — каза тя. — Със салата.

— Не обичаш ли месо и салата?

— Отегчително е — каза тя.

— Какво искаш вместо това?

— Не знам — каза тя. Винаги така казваше. От мен се очакваше да ѝ чета мислите.

— Вечно се оплакваш, но никога не предлагаш нищо. Как се предполага да знам какво искаш да ядеш? Нямам кристално кълбо.

Едва бях изрекла това, и се свих. Моята майка имаше навика да ми казва същото. Неизбежно ли е всички в крайна сметка да се превръщаме в родителите си? Дали след петнайсет години Джули щеше да казва същото на дъщеря си?

— Бихме могли да излезем — каза тя.

Винаги само това искаше да прави. Храната не беше добра, освен ако не си я поръчаш от меню.

— Ще се храним вкъщи. Това се сервира днес. Ако не ти харесва, в килера с храната има овесени ядки.

Започнах да се храня. Беше вкусно, нищо че аз го казвам.

Тя ме изгледа гневно:

— Овесените ядки са храна за закуска. Предназначената за закуска храна не се яде на вечеря.

— Сега звучиш като господин Монк — казах.