Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Апартаментът беше обзаведен в това, което обичам да наричам съвременен ергенски стил. Всички мебели бяха големи, черни и тапицирани с черна кожа (мъжете обожават животинските кожи). В дневната изпъкваше с присъствието си олтар на бога на електрониката — масивен телевизор с плосък екран, заобиколен от купища устройства. Различих плейстейшън, устройство за видеоигри в комбинация с DVD плейър, видео, петата конзола за видеоигри, произведена от „Нинтендо“, сателитна чиния и усилвател. Имаше и още много други устройства. Просто не знаех какви са всичките.

Масичката за кафе беше покрита с още електроника — лаптоп, iPod, интернет телефон, джобен компютър „Блекбъри“, дузина дистанционни управления — и няколко разпилени мъжки списания за „стил на живот“, от рода на „FHM“ , „Стъф“ и „Максим“ , и празни тенекиени кутии от „Ред Бул“. Беше истинска бъркотия.

Собственикът на тази бъркотия, гореспоменатият и съвсем мъртъв Кларк Тротър, беше по халат за баня и лежеше напряко на дивана си. Беше доста топчест, макар че не бих го нарекла дебел. Ясно беше обаче, че единствените упражнения, които правеше, бяха с конзолата за видеоигри на „Нинтендо“. В косата му и по дивана, килима и масичката за кафе имаше пръски мазнина.

Стотълмайър, Дишър и аз застанахме зад дивана. Група криминалисти посипваха с прах за вземане на отпечатъци, фотографираха и слагаха разни предмети в торбички за веществени доказателства. Екипът криминалисти ми напомни за съществата Умпа-Лумпа 3на Уили Уонка 4, само че не толкова възхитителни или музикални.

Монк стоеше съвсем неподвижен на прага на апартамента, вкопчил се с две ръце в стената от двете си страни, сякаш стаята се накланяше под краката му.

Стотълмайер хвърли поглед към Монк, после отново към нас:

— Какво го е травматизирало тази сутрин?

— Мисля, че е петното върху вратовръзката ви — каза Дишър.

— Благодаря, че му посочи това. Носил съм я само веднъж, а сега той ще ме накара да я изгоря.

— Очевидно е забелязал — каза Дишър. — Погледнете го.

— Не мисля, че е заради вратовръзката ми — поясни Стотълмайер. — Ти имаш само седем дупки на колана.

— Така ли? — рече Дишър, като сведе поглед надолу към себе си.

— Всеки знае, че са ти нужни шест или осем. Нарушил си целостта между време и пространство. Ще трябва да пробиеш още една дупка в него. — Стотълмайер хвърли поглед към Монк. — Не е ли така?

— Изгубих бройката на миганията си — каза Монк.

— Броиш си миганията? — попита Стотълмайер.

— Винаги го правя подсъзнателно. Така поддържам нормалността си.

— Така ли го правиш? — каза Стотълмайер. — Ако трябваше да броя по колко пъти на ден мигам, това щеше да ме подлуди.

— Не знам колко пъти съм мигнал днес, до този момент — каза Монк, с нотка на истерия в гласа. — Изгубих бройката.

— Започни отново тогава — рече Стотълмайер.

— Броя миганията си от деня, в който се научих да броя.

Бас държа, че ако попитах, щеше да ми каже точната дата на този съдбовен ден.

Монк издаде странния звук от плач без сълзи.

— Преди това майка ми ги броеше вместо мен.

— Наистина ли? — попитах.

Въпросът беше реторичен, разбира се. Отдавна престанах да се шокирам от нещата, които майката на Монк беше направила, за да го обърка напълно за цял живот. Нищо чудно, че една вечер баща му беше излязъл за китайска храна и така и не се беше върнал. Или че единственият брат на Монк, Амброуз, никога не излиза от къщата.

— Ти не си ли броила миганията на Джули вместо нея? — попита Монк.

— Не — казах.

— Тогава откъде е знаела колко много я обичаш?

— Казвах ѝ го — отвърнах аз. — Всеки ден. Все още го правя. Освен това много я прегръщам и целувам.

Монк поклати глава:

— Нищо не може да замести утехата и сигурността от точното броене на миганията, направено от една майка.

— Какво значение има колко пъти си мигнал? — попита Дишър.

— Това е основата на съществуването ти. Това е твоята същност — каза Монк. — Сега нямам център и опорна точка. Кой съм аз? Какъв съм аз? Какво ме чака оттук нататък?

Стотълмайер се приближи с нетърпеливи резки крачки към Монк.

— Ти си Ейдриън Монк, детектив, и ще влезеш в този апартамент и ще разкриеш едно убийство.

Той сграбчи Монк за реверите и го завлече в стаята.

— Но моето броене… — започна Монк.

— Смятай се за прероден — каза Стотълмайер. — Сега си на примигване номер едно. Повечето хора, които познавам, са готови на убийство, за да започнат отначало.