Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Няма протокол — каза Емили.

Дишър вдигна молива и бележника си:

— Технически погледнато, има.

— Прави сте, имах много причини да убия съпруга си — каза Емили. — Но колкото и да го мразех за онова, което причини на мен, на семейството ни, той все пак беше баща на дъщеря ни. Не бих могла да ѝ причиня това. Не знам как ще ѝ съобщя новината. Това ще ѝ разбие сърцето.

— По-добре сърцето ѝ да бъде разбито веднъж, отколкото да бъде многократно разбивано — каза Бети. — Щеше да я разочарова през целия ѝ живот.

— Дарла беше неговата принцеса — каза Емили. — Той никога не би я наранил.

— Мислиш ли, че фактът, че е зарязал бременната ѝ майка и е заживял със съпругата на друг мъж, не я наранява? — каза Бети.

— Курабийките ви са много квадратни — отбеляза Монк.

— Съвършено квадратни — каза Бети. — Няма ли да си вземете една?

— Просто ми харесва да ги гледам — каза Монк.

Отново потреперих.

— И любовницата му ли беше омъжена? — попита Стотълмайер.

— Клеър и съпругът ѝ, Еди, бяха най-добрите ни приятели — каза Емили. — Играехме бридж заедно всяка сряда.

— Не знам какво е видяла в Кларк — рече Бети.

— Аз знам — каза Емили, и една сълза се търкулна по бузата ѝ. — Той беше като плюшено мече. Нямаше по-безопасно и сигурно място от прегръдките му.

След всичко, което ѝ беше причинил, в сърцето ѝ още беше останала обич към него. Или може би беше просто от хормоните. Когато бях бременна, резките промени на настроението ми направо побъркваха съпруга ми.

— О, спести ми това. — Бети бързо подаде на Емили кърпичка от кутията върху масичката за кафе, а с друга избърса една заблудена сълза, която беше паднала върху найлоновия калъф. Тя сгъна кърпичката и я пъхна в един джоб на престилката си. — Той беше дете, което така и не порасна.

Видях, че Монк наблюдава Бети. Изглеждаше спокоен за пръв път от вчера. Почувствах нова смразяваща тръпка и не можах да определя защо.

— Имате прекрасен дом — обърна се Монк към Бети.

— Благодаря — каза Бети.

— Има толкова успокояващо въздействие — каза Монк.

Успокояващо?

— Къде бяхте снощи? — обърна се Дишър към Емили.

— Аз съм бременна в седмия месец и имам петгодишна дъщеря, лейтенант. Къде съм била според вас? — каза тя — Бях си вкъщи.

— Може ли някой да го потвърди?

— Дъщеря ми, предполагам.

— Кога си легна тя? — попита Дишър.

— Мислите, че съм се измъкнала тайно, след като е заспала?

— Би могло да се случи — каза Дишър.

— Погледнете ме. Едва вървя — каза Емили. — И не бих оставила дъщеря си сама, дори не и за да убия съпруга си. За каква майка ме смятате?

Поне според мен това беше убедително алиби, но предполагам, че е от полза да си майка, за да можеш наистина да разбереш това.

— Възхищавам се на начина, по който са сгънати салфетките ви — обърна се Монк към Бети. — Изгладихте ли ги?

— Разбира се — каза Бети. — Не го ли правят всички?

— В един съвършен свят — заяви Монк. — Само ако можехме да живеем в такъв.

— Аз живея — каза тя и посочи заобикалящата я обстановка.

Отново потръпнах, и тогава мисълта ме осени. Ако госпожа Монк беше жива днес, тя вероятно щеше да изглежда точно като Бети. А къщата ѝ щеше да изглежда точно като тази, покрита с найлон и уютна и напомняща за дом горе-долу толкова, колкото и някоя морга.

— Можели сте да наемете някой да го убие вместо вас — каза Стотълмайер.

— За това щяха да са нужни пари — каза Емили. — А Кларк ме принуждава да живея с много оскъден бюджет.

— Вече не — каза Стотълмайер.

— Къде би могла дъщеря ми да намери убиец? В Жълтите страници ли? — Бети поклати глава. — Би трябвало да се срамувате от себе си, задето изобщо ѝ задавате тези въпроси.

— Срамувам се — каза Монк. — Дълбоко.

— Все още не сте задали никакви — рекох остро.

— Човекът, с когото би трябвало да говорите, е Еди Трикот — каза Емили. — Съпругът на Клеър. Той беше бесен заради любовната история, и е богат. Кой знае какво може да е направил.

— Идвало ли ви е наум, че убийството може да няма нищо общо с дъщеря ми или с долнопробната любовна история на Кларк? — попита Бети.

— Не — каза Стотълмайер.

— Кларк беше съветник по юридическите въпроси на „Сан Франциско Мемориал“ — каза тя. — Създаде си много врагове през годините, като печелеше искове за лекарска небрежност, внесени от пациенти срещу болницата. Може би на някого от тях му е писнало и е потърсил отмъщение. В „Адвокатите от Бостън“ се случва непрекъснато.