Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Веднага щом го оставих в дома му, той взе диоксинил — чудотворното експериментално хапче, което облекчаваше обсесивно натрапчивото му разстройство и потискаше фобиите му. Той успя да опакова всичко необходимо само в един куфар и беше готов за тръгване, когато го взех час по-късно.

Но този Монк беше различен човек от онзи, когото бях оставила в дома му. Той седеше върху куфара си, похапвайки картофен чипс от голям пакет. Ризата му беше разтворена на яката и не беше затъкната в панталоните.

Спрях до бордюра пред него. Той хвърли куфара си отзад в колата и скочи на пътническата седалка до мен.

— Готова ли си за излитане, сладкишче? — каза той с широка усмивка. Очевидно хапчетата бяха подействали.

— Ще ми се да не ме наричате „сладкишче“, господин Монк.

— Ти можеш да ме наричаш „сладкишче“, ако искаш — каза той.

— Не искам — казах.

— А какво ще кажеш за „гадже“?

— А какво ще кажете за „господин Монк“?

Той поклати глава:

— Защо да бъдем толкова официални? Не съм учителят ти по геометрия. Това съм аз, щурият Монк.

— Щурият Монк?

— Наричан още Кралят на забавленията — каза той.

— Откога сте и „наричан още“?

— Наистина трябва да се отпуснеш. Ако беше малко по-скована, щеше да си скулптура. Искаш ли парченце чипс?

Той ми поднесе плика. Взрях се удивено в него.

Монк наистина искаше аз да пъхна мръсната си ръка в плика, от който ядеше, и да си взема парченце чипс.

— Сметана и лук — каза той. — Страшно са вкусни. Сякаш са предварително потопени в сместа.

— Не, благодаря — казах.

Той сви рамене, изтри мазната си ръка в панталоните, и сложи плика между нас.

— Ето го тук, ако размислиш — каза той и започна да си подсвирква.

Единственото по-ужасяващо нещо от това да прекарам дванайсет часа, затворена в самолет с Монк, беше да ги прекарам с Щурия Монк.

Точно затова си бях донесла хапчета за сън. Възнамерявах да прекарам колкото е възможно по-голяма част от полета в безсъзнание, в блажено неведение какви ги върши Монк.

Беше тъжен коментар по наш адрес, че единственият начин, по който можехме да пътуваме заедно, беше ако сме напълно дрогирани, но можеше да бъде и по-лошо.

Монк можеше да е самият себе си.

Без хапчетата, той почти със сигурност щеше да превърти и да се развилнее в самолета и, като се имат предвид повишените мерки за сигурност при полети напоследък, или щеше да бъде застрелян от отговорника за безопасността на полета, или щеше да бъде изпратен в затвора за застрашаване сигурността на пътниците с неуместното си поведение.

Така че да разчитаме на лекарства очевидно беше най-добрият начин за пътуване за нас, за останалите пътници и за човечеството.

Без произшествия минахме през проверката за сигурност на летището и се качихме на самолета. Авиолинията, с която пътувахме, беше „Еър Брахмапутра“, най-евтиният полет до Франкфурт, който успях да намеря.

Монк си е скръндза, независимо дали е дрогиран, или не.

Пътувахме в стар самолет на „Еър Канада“. Знаех това само защото от „Еър Брахмапутра“ дори не си бяха направили труда да сменят калъфите на седалките или износените килимчета, украсени с името и логото на предишната авиокомпания с форма на кленов лист.

Стюардесите бяха облечени в пъстри сарита с голи пъпове и говореха със силен индийски акцент. По озвучителната система звучеше индийска музика. Започвах да проумявам, че полетът ще бъде все едно да прекараме дванайсет часа „на изчакване“ на телефонната линия за обслужване на клиенти на „Дел“. Сега бях двойно по-щастлива, че си бях взела сънотворни таблетки.

Двете ни места бяха на редица с нечетен номер в средата на самолета. Монк дори не забеляза неуместността на номерацията, или, ако беше забелязал, не го беше грижа.

Седнах до прозореца, за да мога да се облегна на преградата, когато се унеса в сън.

Монк зае мястото до пътеката, за да може да става и да се разхожда из самолета, както беше направил докато пътувахме за Хаваите.

Седалките бяха тесни и твърди и изобщо нямаше място за краката. Ако пътникът пред мен наведеше седалката си назад, щяхме да спим заедно. Изправих се на седалката, за да му хвърля един поглед. Не изглеждаше зле. Ако имах късмет, беше също очарователен, неженен и обичаше децата.

Останах будна, докато започнаха да сервират напитките. Монк си взе кока-кола и придума стюардесата да му даде дванайсет пакетчета фъстъци заедно с нея.

Прокарах хапчето с чаша вода, и след няколко минути вече спях.