Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Че кой не е тези дни? — каза Монк.

Митническият служител гледаше изучаващо Монк.

Очевидно се опитваше да реши дали да пусне един откачен наркоман да влезе в страната, или не. Почувствах нервна тръпка. Ами ако служителят откажеше достъп на Монк? След една дълга минута служителят въздъхна и подпечата паспорта на Монк.

— Приятно пътуване — каза служителят.

Монк продължи към багажната лента. Приближих се до същата кабинка. Служителят хвърли поглед към паспорта ми, после нагоре към мен.

— Вие заедно с онзи тип накрая ли сте? — попита той.

— Да, сър — казах.

— Късметлийка — рече той и ми подпечата паспорта.

Прибрахме си чантите и влязохме в терминала.

Близо до изхода към улицата имаше няколко гишета, на които можеше да наемеш кола, да си купиш храна или да обмениш валута.

Отидох първо на гишето за обмяна на валута, за да сменя парите в брой на Монк за евро. Той взе от мен няколко чисто нови банкноти евро и отиде за хотдог, докато аз отидох до едно за коли под наем, за да уредя придвижването ни.

Взех ключовете и документите, след това намерих Монк, който си беше купил шест различни хотдога, беше им сложил обилно подправки и ги беше сложил в кутия за храна за вкъщи.

— Тук имат изумителен избор от наденици — каза Монк. — Не знаех коя да си избера, затова взех по една от всичките.

Бях зашеметена. Хотдозите оглавяваха списъка на Монк от опасни храни, които би трябвало да бъдат обявени извън закона. Бяха там, най-горе, заедно със смесените ядки, зърнените закуски с плодове и бърканите яйца.

— Знаете, че наденицата представлява мляно месо с подправки, натъпкано в животинско черво — казах. — И знаете също и с какво са пълни обикновено червата.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза Монк, като отхапа от единия от хотдозите в кутията си и си опръска ризата с месен сос.

— Забравете — казах.

Защо си търсех белята? Ако Монк беше щастлив, би трябвало и аз да съм.

Излязохме навън да вземем автобуса до паркинга с коли под наем. На път за спирката на автобуса подминахме редица кремави таксита. Всичките бяха „Мерцедес-Бенц“. Запитах се къде ли са евтините таксита.

Автобусът пристигна веднага. Беше голям ван „Мерцедес-Бенц“. Никога преди не бях виждала „Мерцедес-Бенц“ ван. Докато минавахме през летището, видях няколко сребристосини полицейски коли. Всичките бяха седан, от петата серия на БМВ. Ако автобусните шофьори и ченгетата в Сан Франциско видеха това, всичките щяха да поискат да се преместят в Германия.

— Това трябва да е много богата страна — казах на Монк.

— Определено правят страхотен хотдог — каза Монк с пълна уста. — Искаш ли да си отхапеш?

— Не, благодаря — казах.

Компанията за коли под наем се намираше на част от паркинга на летището.

Автобусът ни остави пред малка кола, наречена сеат. Помислих си, че това е странно име за кола 6.

Сложихме куфарите си в багажника и се качихме в колата. За кратко разгледах пътната карта. Монк се закопча с предпазния колан в седалката на сеата и моментално заспа. Дори още не бях включила двигателя. В един миг той беше буден, в следващия беше в кома.

Нямах нищо против. Така ми беше по-лесно да се съсредоточа върху шофирането на непознато място.

След няколко минути шофиране, първоначалното ми впечатление от Германия беше, че не е толкова различна от Америка. Онази част от летището, в която се намирахме, беше съвсем нова, а сградите наоколо също бяха съвременни. Като изключим написаните на немски табели, все едно си бяхме у дома.

После излязох на водещата на изток магистрала и едва не бях пометена от бързо движещите се коли. Сякаш всички шофьори се движеха заслепяващо бързо, а аз едва можех да накарам моя сеат да се движи по-бързо от канапе. Така че влязох в далечното дясно платно и просто се опитах да не се пречкам на пътя на никого.

За щастие, не ми се наложи да шофирам твърде дълго по магистралата. Излязох на затънтен път, който ме отведе в гъсто обраслите с гора хълмове и точно тогава нещата започнаха да изглеждат много различни от света, който познавах.

Пътят се стесни и ни поведе през многобройни старинни селца. Постройките бяха най-много дву- и триетажни. Бяха направени от нагъсто подредени камъни или наполовина покрити с дърво, с оголени носещи и декоративни дървени греди в стените.

Селата бяха толкова добре запазени и очарователни, че приличаха повече на холивудски декори или тематични паркове, отколкото на истински места, които съществуваха относително непроменени от столетия насам.