Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Когато се събудих осем часа по-късно, мястото до мен беше празно, пикочният ми мехур беше пред пръсване, и всички пееха песента на Уейн Нютън „Danke Schoen“.

Измъкнах се от мястото си и видях Монк. Носеше lederhosen — къси баварски кожени панталони — и предвождаше парад от пеещи пътници надолу по пътеката. Изглеждаше нелепо.

Мехурът ми не можеше да ги чака да отминат, затова изскочих пред Монк и забързах надолу по пътеката към тоалетната. Докато бях вътре, се запитах откъде ли Монк беше взел кожените панталони и къде се беше преоблякъл с тях. Чакаше го истински шок, ако още беше облечен така, когато ефектът от хапчетата отминеше.

Когато излязох от тоалетната, Монк се отправяше надолу по отсрещната пътека към задната част на самолета. Помаха ми. Аз му помахах в отговор.

Бях напълно сигурна, че това, което правеха той и останалите пътници, нарушаваше всички правила, които трябваше да се спазват по време на полета, но стюардесите явно нямаха нищо против. Седяха в кухнята на самолета, като четяха вестници и дъвчеха снакс.

Помолих една от тях за пакетче фъстъци и бутилка вода и се върнах на мястото си. Щурият Монк се присъедини към мен няколко минути по-късно. Беше подгизнал от пот. Гледката беше удивителна. Мисля, че до този момент не бях виждала дори капчица пот върху кожата му.

Той избърса челото си с ръкав:

— Леле. Не обожаваш ли да пътуваш?

— Изобщо ли не сте спали?

— Как можеш да спиш, когато има толкова много неща за правене? — каза той.

Никога не бях възприемала някой полет по този начин.

— Хубав тоалет — казах. — Откъде го намерихте?

— Двама германци на тринайсета редица ми го дадоха — каза Монк. — Искам да се вместя в германското общество със същата лекота, с каквато се вмествам в нашето.

— И те просто случайно имаха чифт кожени панталони в ръчния си багаж?

— Така бяха облечени във Фриско — каза той.

Това трябва да е била интересна гледка.

— Почиствани ли са, откакто са обувани?

Монк сви рамене:

— Минаха теста за миризма.

— Подушил сте късите панталони?

— Знаеш какво казват — ако не можеш да го помиришеш, значи не съществува.

Кои са тези хора и защо непрекъснато казват такива глупости?

— Какво направихте с памучните си панталони? — попитах.

— Натъпках ги в твоята чанта — каза Монк.

— Ужасно ще се намачкат — казах му.

Той ме сръчка закачливо в рамото:

— Отпусни се, скъпа. На почивка сме.

Точно тогава едно момченце, което не изглеждаше на повече от шест или осем години, се приближи до Монк. Носът му течеше. То го избърса с ръкав.

— Може ли и аз да получа балон-кученце, моля? — попита момчето.

— Разбира се. — Монк се обърна към мен. — Кърпичка, моля.

Това напомняше повече за онзи Монк, когото познавах. Може би ефектът от хапчетата започваше да отминава. Бръкнах в дамската си чанта и му подадох една книжна салфетка.

Той избърса с нея носа на детето, после я вдигна срещу носа му и каза:

— Духай.

Детето го направи.

— Така не е ли по-добре? — Монк смачка кърпичката и я пъхна в джоба си.

Бръкна в друг джоб и извади оттам тънък балон, който наду и извъртя във формата на френски пудел.

Монк подаде кучето на възхитеното хлапе:

— Гледай да го извеждаш редовно на разходка.

Детето изтича обратно на мястото си. Монк се усмихна:

— Не беше ли възхитителен?

— Избърсахте му сополивия нос и сложихте мръсната кърпичка в джоба си.

— Какво се предполагаше, че трябва да направя с нея?

— Да я сложите в джоба на седалката пред вас — казах. — Или да я пуснете на пода.

— Това щеше да бъде замърсяване — каза той. — Аз не съм човек, който замърсява.

— Но вие я сложихте в джоба си — казах.

— Това са сополи — каза той, — не радиоактивни отпадъци.

— Откъде взехте тези балони?

— Стюардесите ги раздаваха — каза Монк. — Но не могат много добре да ги надуват във форма на разни неща. Така че аз поех това задължение. Много скоро всички деца искаха по един.

— Всички ли?

Изправих се, погледнах назад и забелязах, за пръв път, че почти всяко дете в самолета държеше балон с форма на някакво животно или го носеше като корона.

Също и няколко от възрастните. И една от стюардесите.

Седнах си обратно на мястото и се втренчих в Монк:

— Къде сте се научили да правите това?

Монк сви рамене:

— Просто си дойде естествено. Искаш ли да ти направя един?

— Не, благодаря — казах.

Отбелязах си мислено да кажа на доктор Крогър за това. Бях съвсем сигурна, че внезапното умение за правене на фигури от балони беше неизвестен на никого страничен ефект от диоксинила.