Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Това беше особено вярно за Лор, който открих сгушен между един завой на река Майн и прочутата гора Спесарт, в която, ако вярвате на братя Грим и Уолт Дисни, избягалата Снежанка била подслонена от дружелюбно пеещите джуджета, които работели в мините.

В центъра на градчето имаше каменна кула, увенчана от дървена къщичка със заоблен, бароков покрив. Издигаше се над украсените с кулички покриви, островърхите шпилове на трите църкви и куличките на замъка. Сякаш някое торнадо беше изтръгнало къщичка от земята, беше я завъртяло вихрено във въздуха, а после я беше пуснало върху кулата.

Излязох на градския площад и паркирах зад замъка, който сега беше музей. Все още имаше водещ към замъка подвижен мост, но беше само за показ. Крепостният ров беше сух и около него имаше прясно окосена трева. Върху окачено над подвижния мост знаме имаше изображения на Снежанка и седем джуджета с груби черти, които нямаха вид да са си подсвирквали, докато работят.

Въпреки това донякъде комерсиализирано изтъкване на славното си минало, Лор все още изглеждаше толкова приказно, че автомобилите и напълно съвременните хора, които говореха по клетъчните си телефони изглеждаха съвсем не на място по калдъръмените улици сред средновековните сгради.

Забелязах туристическия център на градчето в килната на една страна, наполовина дървена сграда от другата страна на площада. Погледнах Монк, който продължаваше да хърка, и реших да го оставя в колата, докато открия някаква информация.

Не можех да сдържа усмивката си, докато излизах от колата и се приближавах до туристическия център. Всичко около мен беше толкова различно от мястото, където живеех, и все пак, тъй като всичко будеше спомени за толкова много любими вълшебни приказки, в същото време ми се струваше топло и познато.

Туристическият център беше миниатюрен, а стените — покрити с карти и брошури за Майн-Франкония — областта, в която се намираше Лор.

Жената на средна възраст зад гишето ме поздрави с широка усмивка, когато влязох.

— Здравейте — каза тя. — Мога ли да ви помогна?

Изненадах се, че мигновено беше отгатнала националността ми и ме беше заговорила на английски.

— Толкова ли е очевидно, че съм американка? — попитах.

— Американците имат типична походка — каза тя.

— Каква е тя?

— Уверена и дръзка. Не че германците са смирени и боязливи, разбира се. А също и начинът, по който сте облечени. Тук имаме същите стилове и марки, но вие, американците, ги носите различно.

— Уверено и дръзко — казах.

Казаното от нея вероятно беше вярно и за германците. Монк изглеждаше глупаво в къси баварски кожени панталони, но предполагах, че с един германец нямаше да е така, защото щеше да знае как да ги носи.

— Има ли нещо специално, което искате да видите или да научите в Лор? — попита ме тя.

— Опитвам се да открия една конференция по психиатрия, която се провежда тук тази седмица.

— Има само една. Провежда се в хотел „Франциск“. — Тя посочи към едно място зад гърба ми. — На хълма.

Обърнах се и погледнах през прозореца.

Хотелът беше просторна, триетажна постройка от камък и дърво, сгушена високо в гористите хълмове зад Лор. Старата постройка така се беше вписала в обкръжението си, че изглеждаше като естествено продължение на пейзажа.

— „Франциск“ е построен през осемдесетте години на деветнайсети век като санаториум за хора с белодробни болести, което именно е причината да е толкова високо над града — каза тя. — Никой не искал тези болни хора в близост до себе си, а пациентите, разбира се, искали чистият планински въздух да прочисти дробовете им. През петдесетте години на двайсети век сградата станала женски манастир, и останала такава, докато преди няколко години починала и последната монахиня. Хотелът отворил врати скоро след това.

Това беше повече, отколкото исках или имах нужда да знам, но предполагам, че работата ѝ беше да запълва отговора на всеки въпрос с възможно най-много исторически факти и местен колорит.

— Как да стигна дотам?

— Просто не изпускайте от поглед хотела, докато шофирате. Има само един път нагоре по хълма. Не можете да го пропуснете.

— Можете ли да ми препоръчате място, където да отседна, ако всички стаи в хотела са резервирани?

Тя ми подаде карта и огради с кръгче една сграда в центъра на стария град.

— Ето тук има пансион. Служи като място за подслон почти непрекъснато от векове насам. Кажете на Хайко и Фридерике, че ви изпраща Петра.