Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Щом сте го видели по телевизията, значи е възможно — каза Стотълмайер. — Ще трябва да проучим тази теория.

— Имате ли други въпроси? — попита Емили, като с мъка се изправи на крака. Дишър галантно ѝ подаде ръка. — Трябва да отида да взема дъщеря си от детската градина и да ѝ съобщя, че баща ѝ е мъртъв.

— Мисля, че приключихме засега — каза Стотълмайер. — Благодаря ви за отделеното време, госпожо Тротър. Съжаляваме за загубата ви.

— Загубата е на дъщеря ми — каза Емили. — Аз вече го загубих.

Станах и понечих да последвам Стотълмайер и Дишър до вратата. Монк обаче не помръдваше. Погледнах назад към него, както седеше на канапето със сгънатата салфетка на скута си.

— Време е да вървим, господин Монк.

— Ти върви — каза той. — Аз оставам.

— Свършихме с въпросите — обясних. — Тръгваме си.

— Аз не — каза той.

— Трябва — рекох.

— Бих предпочел да не го правя — заяви Монк.

Емили погледна Стотълмайер:

— Луд ли е?

— Може би в момента разкрива убийство — каза Стотълмайер. — Така ли е, Монк? Попадна ли на нещо?

— Нейните курабийки са квадратни — каза Монк. — Салфетките ѝ са сгънати и изгладени. Никъде няма прах. Всички мебели са покрити с найлон. Това е истински рай.

Моята представа за рай не включва найлонови калъфи за мебели, но може би нямам особено добро въображение.

— Благодаря ви — каза Бети. — Всеки дом би трябвало да е такъв.

— Не мога да си тръгна — каза Монк.

— Не може да останете, господин Монк — рекох.

— Защо не?

— Защото не живеете тук — казах.

— Бих искал. — Монк отправи умолителен поглед към Бети. — Мога ли?

— Искате да живеете с мен? — попита невярващо Бети.

— Приемам. — Монк се облегна на канапето, разполагайки се удобно. Тялото му изскърца при допира с твърдия найлон.

— Това не беше покана — поясних.

— Разбира се, че беше — каза ми Монк, след което се обърна отново към Бети. — В близост до вас не живеят канибали, нали?

— Канибали ли? — рече Емили. — Той ненормален ли е?

Стотълмайер се приближи рязко до Монк, хвана го за ръцете и грубо го вдигна от канапето.

— Ще трябва да извините приятеля ми — каза Стотълмайер. — В момента има известни лични проблеми.

Стотълмайер изведе Монк през вратата. Дишър ги последва, а аз бях точно зад тях, когато Бети се обади:

— Чакайте — каза тя.

Бети взе четири сладки от чинията, сложи ги върху салфетка и ми ги подаде:

— Вземете ги със себе си. Може би от тях приятелят ви ще се почувства по-добре.

— Благодаря ви — казах и излязох.

Стотълмайер, Монк и Дишър ме чакаха пред колата.

— Това беше направо жалко изпълнение — обърна се Стотълмайер към Монк, който започна да плаче без сълзи: това, изглежда, само раздразни капитана още повече. — Не можеш да продължаваш така.

— Знам — изхленчи Монк. — Пуснете ме да се върна.

— Ако направиш дори една крачка към онази къща, ще те застрелям — рече Стотълмайер.

— Бих могъл да бъда толкова щастлив там — каза Монк.

— Уволнен си — каза Стотълмайер.

— Какво? — попита Монк.

— Чу ме. Унижаваш себе си и управлението. Напълно объркан си.

— Да, така е.

— Ти мразиш бъркотиите. Така че разчисти тази — каза му Стотълмайер. — С това се справяш най-добре, нали?

Трябваше да се възхитя от логиката в подхода на Стотълмайер. Напълно съм убедена, че никой не разбираше Монк по-добре, и не се справяше с него по-добре, от капитана. Просто му липсваше нужното търпение за това.

— Имам нужда от помощ — каза Монк.

— Тогава я намери — каза Стотълмайер. — Направи каквото трябва, но го направи сега, преди да е станало твърде късно.

— Ами този случай? — попита Монк.

— Просто ще трябва да продължим да се лутаме без теб — каза Стотълмайер. — Днес и без друго не ни беше точно от голяма помощ, нали?

Капитанът и Дишър се качиха в колата си и заминаха. Погледнах Монк.

— Той е прав — каза Монк, докато ги гледаше как си отиват.

— Е, какво ще правите?

— Единственото, което мога да направя — заяви Монк и изопна плещи. — Приготвяй си багажа, Натали.

— Къде отиваме?

— Утре в четири следобед имам час при доктор Крогър — каза той, — и ще го спазя.

По-достоен човек от мен щеше да възпре Монк да се впусне да преследва психиатъра си чак до Германия. Това, което Монк предлагаше, беше краен и обезпокоителен случай на дебнене и преследване. Разумният начин на действие щеше да е да го спра за собственото му добро.

Може би.