Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

А може би не.

Имаше и друг начин да погледна на ситуацията. Монк започна да рухва психически в мига, когато доктор Крогър обяви пътуването си, и положението се влошаваше с всеки изминал час. Бях убедена, че единственото, което щеше да спре неизбежното му изпадане в пълна лудост, а и моето заедно с него, бяха мъдростта, състраданието и напътствията на доктор Крогър.

И въпреки това именно отсъствието на доктор Крогър беше причина за всичките страдания на Монк.

Следователно, по някакъв извратен начин, заминаването за Германия беше единственото логично решение за Монк.

Знаех, че съм права, защото щом реши да замине за Германия, Монк стана по-съсредоточен и за първи път от двайсет и четири часа насам почти спокоен.

Аз обаче не се заблуждавах за препятствията пред нас.

Полетът до Германия продължаваше дванайсет часа, което нямаше да е лесен подвиг за човек, който се боеше от летене и от всичко, което му беше чуждо и непознато — това включваше, освен останалите неща, плода киви, френските филми, полиестера, „Бийтълс“, зебри, и всичко с етикет „Произведено в Китай.“

И все пак Монк беше готов да замине незабавно за Германия въпреки силните си страхове и фобии, а също и аз, което би трябвало да ви подскаже колко отчаяно беше желанието и на двама ни да решим проблема му. Освен това приемах решителността му като знак, че правим каквото трябва.

По мое виждане Монк беше така твърдо решен да си възстанови умственото здраве, че преодоляваше един от най-големите си страхове, за да получи помощта, от която се нуждаеше.

Това сигурно беше значителен напредък в терапията му, нали?

Добре де, може би се самозаблуждавах, но кой би ме обвинил?

Доктор Крогър, може би. Но никой, освен него.

Освен това имах две собствени много добри причини да не спра Монк. Първо, за да си отмъстя. Бях убедена, че доктор Крогър беше насърчил Монк да се изтърси неканен на почивката ми на Хаваите, затова смятах, че подобен обрат е съвсем честен. Исках да видя изражението на доктор Крогър, когато Монк се появеше в Лор.

Това дребнаво ли ви звучи?

На мен също, но аз никога не съм се представяла за светица, което ме води до наистина егоистичната ми причина да не разубедя Монк да последва доктор Крогър до Германия.

Заслужавах това пътуване.

Облагите от тази работа са твърде малобройни. Всъщност, несъществуващи. Но сега Монк беше готов да ми плати пътя до Германия и макар че това едва ли щеше да е почивка за мен, поне щеше да бъде вълнуваща промяна на пейзажа.

Дали се опитвах да извлека облага от лошото положение?

Може би, но бях сигурна, че щом пристигнем там, ще страдам жестоко заради това и ще съжалявам, че съм заминала.

Спря ли ме това? Изобщо не.

Бързо резервирах билетите, уредих Джули да отседне при приятели, купих си няколко пътеводителя за Германия и си приготвих багажа.

Импулсивно съставеният план беше двамата с Монк да хванем най-скорошния и най-евтин полет с икономична класа от Сан Франциско до Франкфурт. Щом пристигнехме, щяхме да наемем кола и да шофираме до Лор, който според пътеводителите се намираше на около час път от летището, на река Майн.

Не знаехме къде е отседнал доктор Крогър, но от онова, което можех да преценя, Лор беше градче в края на гората Спесарт. Предполагах, че няма да са нужни много детективски умения, за да открием конференцията, на която щеше да присъства. За собственото си настаняване щяхме да се тревожим след като пристигнехме там.

Обикновено тази липса на внимателно планиране щеше да породи нетърпима несигурност у Монк. Но тази ситуация беше необичайна и той беше готов да приеме неприемливото. Сметнах това за още един насърчителен признак за лично израстване за Монк, който чудодейно и по някаква ирония се появяваше насред една от най-тежките му психологически и емоционални кризи.

Надявах се, че доктор Крогър ще погледне на това по същия начин.

При нормални обстоятелства, дори само перспективата за приготвянето на багажа за пътуването щеше да бъде непреодолимо препятствие за Монк. Той щеше да иска да вземе шестмесечни запаси от храна, вода, прибори за хранене, чинии и спално бельо, в допълнение към дрехите и тоалетните си принадлежности. Щеше да е нужна цяла седмица внимателно планиране, още една седмица опаковане на багажа, а после щеше да му е нужен товарен вагон, за да транспортира всичко до Германия.

Така че единственият начин, по който Монк можеше изобщо да обмисли идеята за пътуването, още по-малко пък наистина да се отправи на него, беше, ако бе напълно дрогиран. Той го знаеше, и аз също го знаех.