Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Джули ми отправи унищожителен поглед, с цялата унищожителност, която може да докара един тийнейджър.

— Винаги трябва да преувеличаваш всичко. Не ми харесва кулинарната монотонност в тази къща, и затова ти ме сравняваш с един луд човек. Това е наистина зряло поведение.

— Кулинарна монотонност? — казах. — Откъде ги учиш тези неща?

— Чета, мамо.

— Не помня кога за последен път съм те виждала да отваряш книга или вестник.

— Освен това не чета пещерни надписи — каза тя. — Съществува онази новост, наречена Мрежата — може би си чувала за това.

— Кога си станала толкова самодоволна?

Тъкмо щях да ѝ се скарах едно хубаво, когато телефонът ми звънна, и я пощади. Отговорих на обаждането.

— Помощ — изграчи Монк.

— Какво има, господин Монк? — Хвърлих поглед към Джули, която забиваше вилицата си в храната, сякаш се готвеше да прави дисекция на жаба.

— Той е там горе — каза той. — Чувам го как подскача на един крак.

— Хубаво — рекох. — Би трябвало да се чувствате сигурен, като знаете точно къде се намира.

— Това е неспирният ритъм на приближаващата смърт — каза Монк. — Подскок. Подскок. Подскок.

— Сигурна съм, че не е толкова лошо — казах.

— Подскок. Подскок. Подскок.

— Опитайте с тапи за уши — казах. — Или топчета памук.

— Подскок. Подскок. Подскок.

— Покрийте си главата с възглавница — предложих.

— Подскок. Подскок. Подскок.

— Схващам какво искате да кажете, господин Монк. Сигурна съм, че скоро ще седне да вечеря.

— Точно от това се страхувам — каза Монк.

— Довиждане, господин Монк. — Затворих телефона и погледнах Джули, която ядеше храната си с твърде демонстративно безрадостно изражение.

— Можеше да е по-лошо — казах. — Можеше да си ядеш пръстите на краката.

Тя ме погледна, сякаш бях на път да си изгубя ума. Не бях. Все още. Дотогава все още имаше няколко часа.

Първото обаждане дойде около един сутринта. Мъчително се изтръгнах от дълбок сън и опипом се пресегнах към нощното си шкафче за телефона. Съборих го от масичката и едва не се изтърсих от леглото, докато го търсех по пода в тъмнината.

Висях от леглото си, главата ми почти докосваше пода, когато намерих телефона и отговорих на обаждането.

— Да? — казах.

— Престана да се движи — каза Монк.

— Не искахте ли точно това? — попитах. — Заспивайте отново.

— Как мога да спя, като не знам къде е? — каза Монк.

— Овладейте се, господин Монк. — Не съм особено състрадателна, когато ме събуждат грубо и почти вися надолу с главата, и цялата кръв нахлува в замаяната ми глава.

— Той може да е пред вратата ми точно в този момент, да облизва устни и да точи кирката си.

— Отпуснете се — рекох. — Той никога не е ял ничия плът, освен своята.

— Може би иска да обогати менюто си — рече Монк. — И да наруши кулинарната монотонност.

Кулинарна монотонност? Отново? С усилие се надигнах и седнах в леглото.

— Двамата с Джули да не сте си говорили?

— Не — каза Монк. — Но мислиш ли, че би говорила с мен? Ще ми бъде от полза да поговоря с някого. Дай я на телефона.

— Лягам си — заявих. — Не се обаждайте повече.

Оставих телефона отворен, намалих силата на звука, и го натиках под една възглавница. А после отново заспах.

Ето ви един съвет: Никога не забравяйте да изключвате клетъчния си телефон, когато го зареждате, иначе има вероятност в четири часа и четирийсет и две минути сутринта да ви позвъни страдащ от обсесивно натрапчиво разстройство детектив, който преживява нервен срив.

Не чух позвъняването, тъй като зарядното устройство е в кухнята. Обаче Джули го чу. Тя дойде тихо в стаята ми и ме разтърси да се събудя.

— Какво има? — попитах. — Лошо ли ти е?

Тя протегна клетъчния телефон към мен:

— Господин Монк е. На него му е лошо.

Взех телефона от нея и изкрещях в слушалката:

— Казах ви да не се обаждате.

— Става въпрос за спешен случай от медицински характер — дрезгаво рече Монк.

— Позвънете на 911.

— Позвъних — каза Монк. — Но отказаха да дойдат.

— Какъв е спешният случай?

— Не мога да преглъщам — каза той.

— Защо не?

— Забравих как — рече Монк и започна да плаче без сълзи. — Забравил съм как да преглъщам. Ще умра.

— Какво каза операторът на 911?

— Каза ми да преглътна.

— Добър съвет — казах и извадих батерията от телефона си.

Когато пристигнах в къщата на Монк на другата сутрин, го намерих в леглото, напълно облечен, с по една кутия лизол във всяка ръка, като се целеше към вратата.