Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Не и доколкото виждам — каза доктор Крогър.

— Той има само една ръка! — изпищя Монк.

— Не гледам на това като на проблем — каза доктор Крогър.

— Да не сте сляп?

— Всъщност, гледам на неговия недъг като на предимство в твоето лечение. Като споделяш чувствата си с него и откриваш какъв чувствителен и умен човек е, ще се чувстваш по-малко застрашен от хората, които са физически различни от теб.

На теория, идеята беше страхотна. На практика, никога нямаше да проработи. Знаех го с абсолютна сигурност, а аз нямах каквито и да било познания по психиатрия, с изключение на онова, което бях научила, като слушах доктор Лора 2по радиото. Тогава защо доктор Крогър не го осъзнаваше? Но пък може би го осъзнаваше и просто не го беше грижа. Всичко, което искаше, беше да си почине от Монк.

Можех да му съчувствам. Почти успях да се измъкна за една безмонковска седмица на Хаваите, но той цъфна неканен в самолета. Беше въоръжен с нова рецепта от доктор Крогър за диоксинил, променящото настроението хапче, което облекчаваше фобиите му и му позволяваше да лети, без да се страхува. Винаги съм подозирала, че доктор Крогър е подучил Монк да го направи, за да се спаси от денонощен тормоз, докато ме няма.

— Доктор Соренсен е неуравновесен — каза Монк. — Как можете да оставяте пациентите си на грижите на неуравновесен човек? Това е ясен случай на неправилно лечение.

— Утре заминавам за Германия, Ейдриън, и нищо, което кажеш или направиш, няма да промени това. — Доктор Крогър влезе в кабинета си и затвори вратата си в лицето на Монк.

Монк не помръдна. Просто се втренчи отчаяно в пода.

— Сега трябва да вървим — казах.

— Не мърдам оттук — заяви Монк.

— Каква полза ще има от това?

— Убеден съм, че ако за миг се замисли за това, той ще се опомни и ще отмени пътуването си.

— На мен ми изглеждаше съвсем твърдо решен да го направи.

— Накрая ми се стори, че съм успял да му повлияя — каза Монк. — Докато затваряше вратата в лицето ми, забелязах, че се бореше със сериозни съмнения.

— Нямаше съмнения — казах.

— Ще видим, като излезе — рече Монк.

— Няма да излезе — казах.

— Страхотно — каза Монк. — Ще стоя тук до следващия си сеанс. Ако искаш да видиш истинска издръжливост и истинската сила на човешкия дух, просто ме наблюдавай.

Монк сложи ръце на хълбоците си, здраво заби пети в земята и се втренчи твърдо във вратата. Предполагам, тази поза сигурно означаваше, че смята дълго да остане тук. Сигурна съм, че вратата много се стресна.

— Никъде не отивам — изкрещя Монк. — Нито пък вие.

Отговор не последва.

— По-късно ще ми благодарите — изкрещя Монк.

Нямаше отговор.

— Или пък можете да ми благодарите сега — извика Монк. — И в двата случая ме устройва.

— Отзад през кабинета му не се ли излиза в атриум? — попитах.

Монк кимна.

— А този атриум няма ли врата, която води към гаражите на наемателите?

Монк премести погледа си към мен.

— Не мислиш, че би направил това, нали?

— Мисля, че вече го е направил — казах.

Монк отвори вратата. Кабинетът беше празен. Доктор Крогър беше избягал.

— Обречен съм — каза Монк.

Аз също бях обречена.

Щом се качихме в колата, Монк поиска да го закарам до къщата на доктор Крогър. Отказах.

— Това ще бъде нахлуване в личното му пространство — казах.

— Аз съм част от семейството му — рече Монк.

— Вие сте един от пациентите му — казах.

— Същото е — каза Монк.

— Не, не е, господин Монк. Това е престъпване на граница. Той е лекар, а вие сте негов пациент. Не сте член на семейството му. На него му се плаща, за да ви изслушва и да ви предлага своите напътствия и съвети.

— Прекрачили сме отвъд това — каза Монк.

— Вие — да — казах. — Той — не. Той е професионалист и аз няма да ви помагам да го дебнете.

Монк се цупи продължително, преди да проговори отново:

— Той не се среща с мен три пъти седмично, защото му плащат за това. Грижа го е за мен.

— Сигурна съм, че го е грижа, господин Монк. Нямаше да е особено добър лекар, ако не го беше грижа за пациентите му.

— Става дума за нещо повече от това. Аз споделям с него всичките си страхове и тревоги.

— Вие ги споделяте с всички — казах. — Онези, които не излагате на показ в поведението си, сте ги изброили, направили сте им индекс и сте ги подвързали с кожа, за да могат хората да се консултират с тях.

— Но той ги знае всичките наизуст. Той наистина слуша. Той е там, когато имам нужда от него — каза Монк. — Или поне беше.