Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Обувка — каза Монк.

— Невъзможен сте — рекох.

— Аз съм си цял — поясни Монк. — Поне докато не почнат да му куркат червата от глад. Щом веднъж си опитал човешка плът, това е единственото, което можеш да ядеш.

— Откъде знаете?

— Така казват — рече Монк.

— Пак ли тези същите? — Трябваше да се запозная с тези хора и да им сложа намордници на устата. Погледнах си часовника: — Знаете ли какъв ви е проблемът?

— Да. В сградата ми живее канибал.

— Не сте в състояние да приемете никого, който не е точно като вас. Не търпите различието. Именно различията между хората ни правят специални.

— Различността е страхотна — каза Монк. — Стига да е чиста, равна и симетрична.

Не знам защо си правех труда да споря с него. Той никога нямаше да се промени, което ми напомни за нещо. Погледнах си часовника:

— Ще закъснеете за сеанса си при доктор Крогър, ако не се размърдаме.

Монк никога не беше пропускал провежданите си три пъти седмично сеанси с психоаналитика си, нито пък някога беше закъснявал за някой от тях. За него те бяха най-важните събития през седмицата. Да си кажа честно, аз също ги ценях много. Това беше единственото ми свободно време през делничните дни.

— Да излезем от задната врата — каза Монк, като се устреми към кухненската си врата, покрил с ръка дясното си око.

— Но аз съм паркирала отпред — казах.

— Не искам да минавам покрай канибала — каза Монк. — Ами ако се спъна? Ще бъда ранена жертва, лесна плячка.

— Тогава може би е добре да гледате и с двете си очи къде вървите.

— Ако направя това, може да видя нещо — каза Монк. — Или да не видя нещо, а това ще е много по-лошо.

Кабинетът на доктор Крогър се намираше на Джаксън Стрийт в Пасифик Хайтс и на близко разстояние пеша от жилищната сграда на Монк на Пайн. Беше прекрасен ден за разходка, но както обикновено отидохме дотам с колата. Като вземахме колата, можехме да стигнем бързо до някое местопрестъпление, ако капитанът се обадеше на Монк след някой сеанс. Това обаче не беше истинската причина, поради която почти винаги взимахме колата. И двамата бяхме твърде мързеливи да се изкачваме по стръмния хълм, а Монк не искаше да пристига в кабинета на доктор Крогър дори само с капчица пот върху кожата си.

Стигнахме там няколко минути по-рано, което даде на Монк възможност да подреди списанията в чакалнята на доктор Крогър по заглавие, тема и дата. Това беше ритуал, който според мен му помагаше да се отпусне и да си събере мислите за сеанса.

Доктор Крогър се появи от кабинета си няколко минути по-късно и придружи навън предишния си пациент — кротка жена, която от години виждах веднъж в седмицата. Тя нито веднъж не ни беше поглеждала в очите, за да покаже, че ни е познала. Знаех единствено, че се казва Марша, затова си бях измислила дузина въображаеми истории за нея, за да се забавлявам. Тъй като доктор Крогър беше психиатърът, избран от Полицейското управление на Сан Франциско, последната история, която си бях измислила, беше, че жената е детектив, изхвърлена от полицията заради неудържимата си нимфомания.

— Добър ден, Натали — каза доктор Крогър със сияйна усмивка, която разкри всичките му съвършено прави, избелени зъби. Ако зъбите му не бяха толкова прави, Монк никога нямаше да стане негов пациент. Монк не можеше да гледа човек с криви зъби в продължение дори само на пет минути, още по-малко пък години наред. — Как минава денят ти днес?

— Както обикновено — казах.

— С това иска да каже „пълен ад“ — уточни Монк.

Прав беше.

— От нейно име ли говориш, или от свое? — попита доктор Крогър.

— Говоря от името на цялото човечество — каза Монк.

— Доста голямо бреме поемаш, Ейдриън. Може би денят ти щеше да ти се струва малко по-неадски, ако се съсредоточаваше повече върху своите нужди, и по-малко върху тези на човечеството.

Доктор Крогър имаше много успокояващ маниер на говорене, независимо какво казваше. Гласът му нежно ви галеше и ви успокояваше. Беше като да слушаш прилива, ако приливът струваше по двеста долара на час.

— Лесно ви е да го кажете — рече Монк. — Не знаете пред какво трябваше да се изправя днес.

— Изгарям от нетърпение да чуя всичко за това — каза доктор Крогър, като даде знак на Монк да влезе в кабинета му и ме отпрати с дружелюбно кимване. Бях свободна да изляза за един час блажено безмонковско време.

В студен или дъждовен ден може би щях да се мотая в чакалнята и да чета „Космополитън“ или „Венити Феър“ . Вместо това тръгнах нагоре по улицата към Алта Плаза, от чиито тревисти хълмове и каменни стъпала се разкриват някои от най-хубавите гледки в града.