Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Сигурно връзката е лоша — каза Стотълмайер. — Кой говори: Натали Тийгър или Ейдриън Монк?

— Ейдриън Монк на телефона — каза Монк.

— Така си и помислих — каза Стотълмайер.

— Не, онази нелепа молба беше на Натали. Ето моята: Искам да говоря с Дейл Бидърбек.

— Нейната молба ми хареса повече. Беше по-смислена.

— Той знае истината — каза Монк.

— Не ти трябва да правиш това, Монк. Дейл е чудовище. Само ще те разиграва и ще се наслаждава на страданието ти. Той няма нищо по-добро за вършене.

— Можете ли да уредите разговора, или не? — настоя Монк.

Стотълмайер въздъхна уморено:

— Ще говоря с надзирателя и ще видя какво мога да направя. Сега поспете малко. И двамата звучите така, сякаш наистина имате нужда от това.

Казахме си „довиждане“, а след това ние останахме да седим мълчаливо. Имаше много неща, за които да мислим.

Дали това беше още една перфектна буря от съвпадения? Или Дейл Кита, доктор Рахнер и доктор Крогър бяха замесени в смъртта на Труди и в заговор да попречат на Монк да се върне на работа в полицията?

Ако беше така, защо?

Погледнах Монк. Изглеждаше вцепенен. Сега вече никой от нас нямаше да спи.

— Как се чувствате? — попитах го.

Той въздъхна: раменете му увиснаха от тежестта на всичко, което беше научил.

— Радвам се, че утре имам час при психиатъра си — каза той. — Наистина имам нужда от това.

— Но той може да е замесен във всичко това — рекох.

— Значи ще бъде много ползотворен сеанс — каза Монк. — В едно или друго отношение.

— Иска ми се да можех да съм там — заявих.

— Ще бъдеш — каза той.

— Наистина ли? — попитах. — Защо?

— Имам нужда там да присъства някой, на когото мога да имам доверие — каза Монк. — А както се чувствам точно сега, не съм сигурен, че мога да имам доверие дори на себе си.

В известен смисъл, това беше най-милото нещо, което някога ми беше казвал. Целунах го по бузата и излязох от стаята, преди да е успял да развали мига, като ми поиска мокра кърпичка.

След закуска се обадих във „Франциск“ и помолих служителя на рецепцията да ме свърже със стаята на доктор Крогър. От сънения му глас, когато отговори, разбрах, че съм го събудила. Изглежда, че напоследък не можех да се обадя на никого, без да му наруша почивката.

— Днес имате сеанс с господин Монк — казах.

— Не съм забравил. Честно казано, изпитвам облекчение, че Ейдриън все още иска да ме вижда — каза доктор Крогър. — Това означава, че е готов да разрешим възникналите вчера недоразумения чрез позитивно взаимодействие.

Вместо да бъде цапардосан с юмрук в носа от прекрасната асистентка на Монк, макар че не изключвах възможността отново да използвам този подход.

— Не искам да го поставям в неудобно положение, като го каня да се срещне с мен тук — продължи доктор Крогър, — като имам предвид историята на този хотел като санаториум за хора с белодробни болести.

— И бихте предпочели да не рискувате да предизвикаме нова смущаваща сцена пред вашите колеги.

— И това също — призна доктор Крогър.

Поне беше честен по този въпрос, макар че можеше и да е номер. Може би мислеше, че ако е честен по отношение на дребните неща, ние ще бъдем убедени, че откровеността му се простира и до големите въпроси.

Упътих го как да стигне до нашия пансион и му казах да бъде там след час. Очаквах да възрази, но той не го направи.

Монк използва времето, за да преподреди стаята по начин, който да наподобява до известна степен кабинета на доктор Крогър. Преместихме леглото и сложихме два стола под ъгъл пред прозореца, разположени по същия начин като столовете за доктора и пациента.

Във всеки случай, това беше идеята. Действителното ѝ постигане беше изнервящо преживяване. Монк непрекъснато сядаше в стола си и ставаше отново, за да направи неуловими промени в разположението му, чак до момента, в който Хайко се обади да каже, че доктор Крогър е пристигнал.

Слязох долу и открих доктор Крогър застанал неловко във входната зала, явно смутен заради вида си, който беше ужасен. Носът му беше подут, а синината се беше разпростряла до очите му. Не помогна и това, че Хайко се беше втренчил в него.

— Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност — каза доктор Крогър.

Не знам дали се опитваше да омаловажи нараняването си, за да изглежда по-издръжлив, или това беше жест, за да облекчи чувството ми за вина — не че изпитвах такава. И в двата случая коментарът нямаше ефект върху мен.