Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Те ще ви занесат обратно до колата — каза Щофмахер.

Двамата мъже вдигнаха носилката и Монк внимателно се намести върху нея.

— Знаех си, че точно така ще си тръгна оттук — нещастно каза Монк. — Поне не съм в чувала за трупове.

Монк трябваше да си смени обувките в мига щом се върнахме в пансиона. Няколко минути по-късно излезе от стаята си, обут в чифт обувки „Хъш Пъпис“, същите като онези, които беше събул, понесъл мръсния си чифт в запечатана найлонова торба, която държеше на една ръка разстояние.

— Изхвърляте си обувките? — попитах.

— Какъв друг избор имам?

— Бихте могли да ги почистите.

— Само едно нещо ще почисти тези обувки. — Монк подаде торбата на Хайко Шмид, докато излизахме. — Незабавно изгорете това.

Отправихме се за ранна вечеря на същото място, което посетихме предната вечер. Този път бях по-дръзка. Поръчах си виенски шницел и бях приятно изненадана, когато не донесоха на масата хотдог.

Докато растях в Монтерей, в Калифорния имаше верига ресторанти за бързо хранене, наречена „Виенският шницел“, в която сервираха голямо разнообразие от противни хотдози, които на външен вид бяха дори по-лоши, отколкото на вкус.

Подобно на всеки невеж калифорниец, предполагах, че „виенски шницел“ е немската дума за „хотдог“. Но не, не е. Това всъщност е леко сплескан и запържен телешки котлет, подобен на селска пържола, само че много вкусен.

Тогава защо някой би нарекъл будка за хотдог „Пържено телешко“? Щеше да е същото, като да наречеш павилион за хамбургери „Чоу Мейн“.

Нямаше логика.

Да се опитвам да проумея логиката зад името на виенския шницел беше цялата дълбочина на интелектуално мислене, на която бях способна след дългия ден, който имах.

Колкото и вкусна да беше вечерята, необходима ми беше цялата сила на волята ми, за да не заспя на масата. Монк също се бореше с изтощението. Тръгнахме си веднага щом се нахранихме.

В осем вечерта вече се бях прибрала в стаята си и бях в леглото. Бях толкова изтощена, че бях сигурна, че ще спя чак до закуска. Но часовата разлика още объркваше биологичния ми часовник и аз се събудих, освежена и съвсем бодра, в три сутринта.

Лежах в леглото, опитвайки се да реша какво да правя през трите или четири часа до закуската, когато клетъчният ми телефон иззвъня. Вдигнах го, благодарна, че имам нещо за вършене.

— Изненадващо енергичен и бодър поздрав от страна на човек, грубо изтръгнат от дълбок сън — каза ми Стотълмайер.

— Това е, защото бях напълно будна — казах.

— Там е три сутринта, нали така?

— Да — казах.

— И ти си будна — рече той.

— Съжалявам, че ви разочаровах, капитане.

— Шегуваш ли се? Облекчен съм — неубедително каза Стотълмайер. — Последното, което искам, е да ти нарушавам почивката.

— Успяхте ли да откриете нещо за доктор Рахнер?

— Успях — каза Стотълмайер. — Монк буден ли е?

— Откъде да знам? — попитах. — Не сме в една и съща стая.

— Разбери — каза Стотълмайер. — Ако е заспал, по-добре да го събудиш.

— Това, което имате да казвате, не може ли да почака до сутринта?

— Той вече чака твърде дълго — каза Стотълмайер.

— Толкова ли е важно?

— Толкова е важно — каза той.

Облякох си един халат за баня и с клетъчния си телефон в ръка тръгнах надолу по коридора към стаята на Монк. Почуках на вратата и се надявах, че съм потропала достатъчно силно, за да събудя него, но не и останалите гости.

Той отвори вратата по пижама. Очите му бяха затворени. Може би дори ходеше насън.

— Какво има? — попита той замаяно.

— Капитанът има информация за доктор Рахнер — казах.

Монк ми даде знак да вляза и затвори вратата. Седнахме един до друг на крайчеца на леглото му. Включих Стотълмайер на високоговорител и вдигнах телефона между нас.

— И двамата сме тук, капитане — казах.

— Как я караш, Монк? — попита Стотълмайер.

— Целият свят заговорничи против мен — каза Монк.

— Може би с изключение на вас, Натали и Ранди Дишър.

— Може би с изключение? — възкликнах.

— Обичам да бъда възприемчив за всякакви мнения — каза Монк.

— Точно с това си известен — каза Стотълмайер: сарказмът му напълно убягна на Монк. — Ето какво научих. Доктор Рахнер е уважаван психиатър и автор в Германия, който през годините е изнасял лекции в няколко колежа в Съединените щати, включително Калифорнийския университет „Бъркли“.

— Кога е бил в района на залива на Сан Франциско? — попита Монк.

Настъпи продължителна пауза. За момент си помислих, че връзката се е разпаднала.