Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Монк наклони глава и разпери ръце пред себе си, сякаш усещаше как горещината се надига от земята, докато вървеше.

Щофмахер бръкна в джобовете си и извади два малки калъфа за обувки, които приличаха на сини шапки за баня. Нахлузи ги върху обувките си, после извади от джоба си още два и ми ги подаде.

— Какво прави той? — попита Щофмахер.

— Аз го наричам „Монк Дзен“ — казах, докато нахлузвах калъфите върху обувките си. — Мисля, че се опитва да почувства какво не е наред.

Монк спря, погледна към краката си, и започна да хленчи.

Щофмахер ме погледна:

— Това нормално ли е?

— Това е разтегливо понятие, когато става въпрос за господин Монк — казах и тръгнах към него.

— Дръпни се! — изкрещя Монк, като вдигна ръка във възпиращ жест. — Никой да не мърда!

— Какво има? — попита Гешир. — Да не сте застанали върху мина?

Щофмахер изгледа Гешир унищожително:

— Защо тук ще има мина?

— Не знам. — Гешир посочи към Монк: — Питайте него.

— Това е по-лошо. — Монк говореше много бавно. — Поне с мината горещата целувка на смъртта идва бързо.

— Какво може да е по-лошо от една мина? — попита Гешир.

— Земята около мен изглежда суха, но всъщност е влажна — каза Монк. — Имам кал по обувките. За мен е твърде късно, но не и за вас. Вървете. Спасявайте се, докато още можете.

Щофмахер промърмори нещо на немски, за което съм почти сигурна, че беше ругатня, измарширува покрай Монк и приклекна до тялото. Гешир отиде при него.

Монк остана на мястото си и трепна. Останах при шефа си, както подобава на вярна асистентка, каквато съм. Освен това, нямах желание да се навеждам над вмирисан труп.

Мъртвецът изглеждаше прехвърлил четирийсетте. По месестите му бузи имаше набола двудневна брада и беше с бледа кожа, но може би това беше само защото беше мъртъв. Главата му беше обърната настрани, очите и устата му бяха отворени.

— Той е по спортен екип и носи обувки за бягане — каза Щофмахер. — Сигурно е тичал из гората, когато е умрял.

— Бил е убит — каза Монк.

Гешир претърси джобовете на мъжа с облечените си в ръкавици ръце и измъкна тънък портфейл. Прегледа съдържанието му.

— Това е Бруно Люполц — каза Гешир. — Кредитните му карти са все още в портфейла му. Има също и около шейсет евро в брой.

— Не виждам никаква кръв или следи от насилие — каза Щофмахер. — Няма порезни рани, няма дори синина.

Гешир погледна назад към Монк:

— Сгрешихте. Не е застрелян.

— Може би е бил отровен — казах.

— Независимо дали е отровен или не — каза Щофмахер, — това изобщо не съвпада с теорията на Монк за случилото се в къщата.

— Съвпада с моята — каза Гешир.

— Че Люполц случайно е убил Виг, докато се е опитвал да се застреля — каза Щофмахер.

Гешир кимна:

— Люполц е бил толкова разстроен от онова, което е извършил, че е избягал в гората и се е отровил.

— Защо да не го направи в апартамента си? — попитах.

— Опитвал се е да се дистанцира от деянието си — каза Гешир. — Ето защо е направил да изглежда така, сякаш Виг се е самоубил. Люполц не е искал да умре като убиец.

Щофмахер кимна одобрително:

— Може да си попаднал на нещо.

— Единственото, на което е попаднал, е едно перо — каза Монк.

— Какво? — каза Гешир.

— Повдигнете си левия крак — каза Монк. Гешир го направи. В калта имаше перо. — Това перо е същото като онези, които открихме в апартамента на Люполц.

— Е, и какво от това? — каза Щофмахер. — Логично е да настъпи и повлече със себе си неща от собствения си апартамент.

— Възглавницата е експлодирала, когато убиецът я е използвал като заглушител — каза Монк. — Ето защо имаше пера из целия апартамент. Това перо доказва, че съм бил прав.

— Но перата не бяха из целия апартамент — възрази Гешир.

— Защото убиецът е разчистил повечето от тях — каза Монк.

— Но Люполц не е застрелян — каза Щофмахер. — Следователно не е имало убиец, нито заглушител, нито експлодирала възглавница. Това тяло доказва, че сте сгрешили.

Монк поклати глава:

— Нещо ни липсва.

— Онова, което липсва, е разбираемо обяснение за смъртта на тези двама души — каза Щофмахер. — Трябва да се върнем към началото и да преосмислим всичките си предположения.

— Имате предвид неговите предположения. — Гешир посочи към Монк.

— Също и твоите — каза Щофмахер. — И моите.

— Имате предположения? — рече Гешир.

— От време на време ми се случва да мисля за разследването, което провеждам — каза Щофмахер. — Просто не смятам за нужно да споделям с теб всички мисли, които минават през ума ми.