Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— По дяволите, приятен ще е и още как — каза Монк и излезе.

Последвах го.

Монк пристъпваше внимателно от камък на камък, почти сякаш играеше на „дама“.

— Наистина ли мислите, че е добра идея да дразните Щофмахер? — попитах. — Имаме нужда от помощта му.

— Той крие нещо — каза Монк.

— Раздразнението си — казах.

— Ами ако и той е замесен в заговора?

— Мислех, че няма да позволите на параноята да ви обсеби — казах.

— Не позволявам — каза Монк. — Но целият град е извратен. Огледай се.

— Добра идея — казах.

— Кое?

— Хайде да се поогледаме наоколо — казах. — Не можем да направим нищо, докато не получим новини от полицията в Сан Франциско или тукашната полиция. Със същия успех можем междувременно да опознаем и да почувстваме мястото.

— То вече буди в мен определено чувство — каза Монк. — Гадене.

— Е, имате ли по-добра идея?

Монк посочи към хълмовете:

— От години търся убиеца на жена си. Точно сега той може да е там горе в хотела. Няма да го оставя да се измъкне.

— Какво ще правите? — попитах.

— Ще стоя на пост пред хотела — каза Монк. — Ако се опита да си тръгне, ще го следвам като сянка, ако сянката му имаше десет пръста, вместо единайсет.

Не можех да отида да разглеждам забележителности, докато той стоеше там на пост, затова неохотно тръгнах с него. Тръгнахме нагоре по пътя към „Франциск“, спирайки на моста, който пресичаше поточето. Ниските стени от двете страни на моста ни предоставиха място за сядане.

— Това е единственият начин за влизане или излизане с кола от имота — каза Монк.

— Всъщност не е — казах. — Има горски път в далечния край на паркинга и дузина пешеходни туристически пътеки. Ако поиска да си тръгне, никога няма да разберем.

— Откъде знаеш?

— По протежение на пътеките има карти и исторически знаци — казах. — Погледнах един от тях.

— Ще ни трябват още хора — каза Монк. — Но междувременно ти можеш да се заемеш с патрулиране.

— Какво означава това?

— Аз ще остана тук — каза Монк. — Ти обходи пътеките.

— Не мога да бъда на всички пътеки едновременно — казах.

— Това е най-доброто, което можем да направим — каза Монк.

— Ние ли? — казах. — Аз съм тази, която трябва да извърви цялото това ходене. Защо не тръгнете вие да патрулирате?

— Може да се сблъскам с природата — рече Монк.

Когато постави нещата по този начин, идеята за следобед, прекаран в спокойна разходка из гората, ми се стори много по-привлекателна, отколкото да седя на моста с него.

— Добре — казах. — Ще го направя.

— Докладвай ми на всеки час — каза Монк. — Да си сверим часовниците.

Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Отне ни двайсет минути да си сверим часовниците с точност до секундата, а на всичкото отгоре — и още две минути само за да потвърдим, че тиктакат с едно и също темпо.

След като свършихме, тръгнах нагоре по хълма да проверя дали доктор Рахнер още е в хотела и да взема карта на пътеките.

Жената на рецепцията ме уведоми, че доктор Рахнер изнася лекция в конферентната зала на приземния етаж. Даде ми карта на пътеките. Беше на немски, но проследяването на илюстрациите беше достатъчно лесно.

Преди да тръгна да патрулирам, се разходих около хотела, като надничах в прозорците, докато видях разположена на приземния етаж стая, пълна с хора. Промъкнах се по-близо, сниших се зад един храст и надникнах през прозореца възможно най-тайно. Тревожех се, че ако някой ме види — мен, лудата жена, опитала се да убие един от посетителите — може да се обадят на полицията. Нямаше да е от помощ за нашата кауза, ако и Щофмахер ме смяташе за луда.

Видях доктор Рахнер зад един подиум, докато правеше презентация с помощта на „Пауър Пойнт“. Доктор Крогър беше в публиката и си водеше бележки. Носът му беше подут. Почувствах как ме жегна чувство на вина. Обикновено не раздавам юмруци на хората. Ако доктор Крогър се окажеше невинен, щеше да се наложи да му изпратя кошница с плодове или нещо подобно.

След като се уверих, че целта ни още е там, се измъкнах, избирайки наслуки една пътека, и започнах да се разхождам безцелно. След няколко минути бях погълната от гъстата гора, а температурата сякаш падна с поне десет градуса. Тъй като задачата ми беше да патрулирам по възможните пътища за бягство, избирах пътеки, които ми позволяваха да обикалям в кръг наоколо.

Беше загуба на време, но го намирах за отпускащо. Единствените звуци, които чувах, бяха птичите песни, шумоленето на вятъра сред дърветата, и собствените ми стъпки по сухите листа и пръстта. Нямаше никой, освен мен.