Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Не виждах нищо, освен дървета и ниски храсти. Нямаше витрини, пълни със стоки, нито реклами, опитващи се да ме съблазнят да си похарча парите.

Въздухът беше свеж и наситен с мириса на бор, цветя и влажна пръст. Беше толкова хубаво да си поемеш дъх, без да усетиш миризмата на изгорели газове, цигарен дим или нещо пържено.

Но все пак усетих мирис на нещо познато, нещо, което ми напомни за дома, и то не по приятен начин. Подуших отново и последвах миризмата.

Не ми се наложи да се отдалечавам много. Пътеката водеше до сечище с кално езерце, заобиколено от бурени. Във въздуха се носеше постоянно жужене, но не идваше от електрически жици.

Идваше от мухите — онези, привлечени към тялото на мъж, който лежеше проснат по очи на пътеката. Носеше шорти за бягане, тениска и нови бели обувки за бягане.

Не ми беше необходимо да му меря пулса, за да разбера, че е мъртъв.

Имах клетъчен телефон, но не знаех дали имам покритие. А дори и да имах, не разполагах с номера на полицейското управление, нито знаех как да се обадя на „Информация“, за да го взема.

Нямах избор, освен да оставя тялото, където си беше, да отбележа местонахождението му върху картата на пътеката, която носех, да се върна в хотела и да помоля жената на рецепцията да се обади на полицията.

Така че направих именно това.

Жената на рецепцията, същата, която ми даде картата на пътеката, ме погледна объркано, след като ѝ казах какво искам от нея.

— Не съм сигурна, че разбирам — каза тя.

— Бих искала да се обадите на главен комисар Щофмахер в полицейското управление на Лор и да му кажете, че съм открила мъртво тяло на една от пътеките.

— Мъртво тяло на какво?

— На човек — казах. — Мъж.

Тя вече беше бледа, но сякаш пребледня още повече. Ако пребледнееше още малко, някой можеше по погрешка да сметне и нея за труп.

— Видели сте мъртвец?

Ето какво става, когато пътувате с Ейдриън Монк. Дори не е нужно той да е заедно с вас.

— Да, видях — казах. — Точно затова ви моля да се обадите на полицията.

— Някой от нашите гости ли беше? — попита тя.

— Има ли значение? — казах. — Кажете на Щофмахер, че ще се срещна с него на моста.

Излязох и тръгнах надолу по хълма. Видях как Монк крачи насам-натам, поглежда часовника си и вдига поглед към мен. Не ми беше нужно да виждам лицето му, за да почувствам неодобрението му. Бях закъсняла за уговорената среща на всеки час, но смятах, че имам добро оправдание.

— Сверихме си часовниците — каза Монк, когато се приближих. — Следователно знаеш, че се явяваш с двайсет минути закъснение.

— Доктор Рахнер е още в хотела — казах. — И или съм намерила Бруно Люполц, или броят на убийствата в това градче се увеличава със зашеметяваща бързина.

— За какво говориш?

Беше хубаво поне веднъж за разнообразие да не съм аз тази, която задава този въпрос.

— Намерих труп на пътеката — казах.

— И го остави там?

— Какво друго се предполагаше да направя? — попитах.

— Да останеш при тялото и да изпратиш някой минувач да уведоми полицията.

— Това е пътека насред горския пущинак — казах. — Наоколо нямаше никой друг.

Монк се намръщи:

— Ето защо би трябвало да сложат охранителни камери там навън. А също и лампи, павирани пътища, и тротоари.

— Тогава това няма вече да е пътека в пустошта — казах.

— Щеше да е една подредена пътека — каза Монк, — което винаги е по-добре.

Две сребристосини полицейски коли се зададоха по пътя и спряха на моста. В едната кола бяха офицер Шуст и още един полицай, когото разпознах като един от онези пред къщата на Виг. В другата бяха Гешир и Щофмахер.

Щофмахер и Гешир излязоха от колата си и се приближиха към нас.

— Разбрах, че сте открили труп — каза Щофмахер.

Кимнах.

— Сигурна ли сте? — попита Гешир. — Може би просто е бил задрямал.

— Мога да разпозная мъртво тяло, когато го видя. — Извадих картата си и посочих мястото. — Ето го точно тук, на пътеката до едно плитко езерце. Не можете да го пропуснете.

— Защо не ни покажете? — каза Щофмахер.

Тръгнах към колата заедно с двамата детективи, но после забелязах, че Монк не ни следваше. Погледнах назад и го видях все още да стои на моста.

— Няма ли да дойдете? — попитах.

— Не мога да напусна поста си — каза Монк.

— Какъв пост? — попита Щофмахер.

— Той стои на стража — казах, — за да е сигурен, че доктор Рахнер няма да напусне хотела.

Щофмахер посочи към полицейската кола с двамата полицаи вътре: