Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

— Пак ги усещам — рече Монк.

— Тогава да отидем някъде другаде — предложих.

— От такова нещо не можеш да избягаш — каза той. — То те преследва.

Мисля, че това изказване до голяма степен отговаряше на въпроса дали Монк все още има нужда от психологически консултации, но го оставих без коментар. Вместо това споделих с Монк всичко, което доктор Крогър ми беше разказал за доктор Рахнер и „перфектната буря“ от съвпадения.

— Доктор Крогър настоява, че няма връзка между този човек с единайсет пръста и онзи, виновен за убийството на Труди — казах. — Не знам какво да вярвам.

— Нито пък аз — каза Монк. — По отношение на доктор Крогър или по отношение на мен самия.

— Обадих се на капитан Стотълмайер и го помолих да провери историята на доктор Крогър. Каквото и да изрови, то би трябвало да ни помогне да определим истината — казах. — Но какво вярвате по отношение на себе си, си зависи изцяло от вас, господин Монк. Винаги е било така. Вие решавате кой сте. Никой друг няма тази власт.

— Откакто Труди загина, ми казват, че вече не съм психически или емоционално способен да функционирам сам или да бъда полицай. Вярвах каквото ми казваха.

— Смятате, че това е сбъдващо се от само себе си пророчество — казах. — Казват ви, че сте определен човек, и вие се превръщате в този човек.

— Може да е било заговор, за да ме накарате да си мисля, че съм луд, когато, всъщност, аз съм олицетворение на нормалността.

— Аз не бих стигнала толкова далече — казах.

— Именно доктор Крогър каза, че не мога да се грижа сам за себе си, именно той каза, че имам нужда от болногледачка — каза Монк. — Ами ако Шарона също е била замесена в заговора? По този начин са можели да ми промиват мозъка денонощно.

— Шарона никога не би направила нещо, за да ви нарани — казах. — Тя държи на вас, също както и аз.

Монк ме погледна, изправи се припряно и се дръпна на поне три стъпки по-назад от мен, сякаш бях заразна. Разбрах какво ще последва.

— Може би и ти си посветена в това — каза той, като насочи обвинително пръст към мен.

— Вие ме намерихте, господин Монк. Помните ли?

— Не, капитан Стотълмайер беше — каза Монк. — Като се замисля, той също не би подкрепил връщането ми на работа. Може би и той е замесен в това. Може би всички сте замесени.

— Добре, сега просто се държите като параноик — казах.

— Така ли? — рече Монк. — Доктор Крогър ли те подучи да кажеш това? Да не би да иска да прибави и параноя към осакатяващата самоличност, която ми създаде?

— Чуйте се, господин Монк — казах. — Започвате да откачате.

— Разкрил съм всички убийства, които съм разследвал, с изключение на убийството на съпругата ми. И сега знам защо. Всички са работили против мен, замъглявали са ума ми с лъжи и илюзии, за да не видя истината.

— Ако съм била в комбина с доктор Крогър, защо ви помогнах да дойдете в Германия? — попитах. — Защо да рискувам да разкрия заговора ни? Трябва да съм пълна некадърница, за да го направя.

За миг Монк се замисли върху това.

— В думите ти има логика.

— И вие щяхте да си зададете същите тези въпроси, ако се бяхте замислили за миг — казах. — Трябва да се успокоите и да премислите нещата.

— Ако си била част от него, щеше да намериш начин да ми попречиш да се кача на онзи самолет — каза Монк. — Най-малкото, щеше да предупредиш доктор Рахнер, че идвам, за да не е тук, когато пристигна.

— Точно така. Сега помислете за капитан Стотълмайер — казах. — Ако беше на тяхна страна, щеше ли да ви наеме като консултант на полицията, да ви позволи да си изградите увереност, да усъвършенствате уменията си, и да възстановите репутацията и надеждността си като детектив?

Монк кимна:

— Не, нямаше. Щеше да ми отнеме възможността да работя и да ме накара да смятам, че съм си изгубил умението.

— Съгласна съм с вас, че тук става нещо много странно, господин Монк, но не можете да позволите параноята да замъгли преценката ви.

— Трябва да изчистя ума си и да се съсредоточа единствено върху фактите.

— Сега вече говорите смислено — казах.

— Защото ако се поддам на параноята, те печелят.

— Те? — попитах.

— Всички, които са плъзнали навън да ме издирват — каза той.

Заслизахме мъчително надолу по хълма към къщата на Виг. Полицаите си бяха отишли, но бяха оставили имота ограден с ивица от полицейска лента. Това беше единственият знак, че е възможно на тази тиха улица да е било извършено двойно убийство.