Лий Голдбърг - Г-н Монк отива в Германия

Рязко се завъртях кръгом и ударих доктор Крогър с юмрук в лицето. А когато той залитна назад, с разширени от шока очи и разкървавен нос, аз му се нахвърлих. Паднахме на земята, докато ръцете ми бяха обвити около гърлото му. Привидяха ми се звезди, но мисля, че беше просто светкавицата на Милдред, която правеше още снимки.

Няколко мъже ме сграбчиха за ръцете, издърпаха ме от доктор Крогър и ме извлякоха.

Сега, благодарение на знанията за миналото, знам какво се случи. Направих същите връзки, които Монк направи и изгуби контрол. Монк побягна. Аз преминах в нападение. И двамата бяхме осъзнали, че човекът, на когото Монк се беше доверил, за да овладее тревогите и фобиите си, може би всъщност правеше всичко по силите си да ги изостри и усили.

Човекът, на когото се беше доверил да му помогне да придобие достатъчна психическа стабилност, за да се върне на работа в полицията, може би всъщност беше работил, за да попречи това да се случи някога.

Човекът, на когото беше доверил най-съкровените си чувства и страхове, може би помагаше на мъжа, убил съпругата на Монк, да се изплъзне и никога да не бъде заловен.

Като си помислих отново за това, изпитах желание да нанеса още няколко удара на доктор Крогър. Хвърлих се към него, но мъжете ме удържаха.

Доктор Крогър ме гледаше все едно бях някакво диво животно — каквото, предполагам, наистина бях в момента.

Мъжът с единайсетте пръста помогна на доктор Крогър да се изправи на крака и му подаде салфетка, която да подложи под разкървавения си нос.

— Какво става, Чарлс? — попита мъжът. Притежаваше плътен баритон, в който се долавяха властно звучене и европейски акцент. — Кои са тези хора?

— Все едно не знаете — обърнах се към него, като се борех да се отскубна от мъжете, които ме държаха. Исках да ударя и него.

Монк беше прав. Човекът, който беше наел някого да сложи бомба в колата на Труди, беше избягал на последното място на земята, което Монк би посетил. Но след това доктор Крогър допусна грешката да отиде там, отвеждайки Монк право при убиеца на жена му.

— Мъжът е Ейдриън Монк, един от моите пациенти — каза доктор Крогър, като притискаше салфетката към носа си. — Това е Натали Тийгър, неговата асистентка.

— Проследили са ви чак до Германия? — каза мъжът. Всички се обърнаха и ме изгледаха невярващо. — Ще се обадя на полицията.

— Няма да е необходимо — каза доктор Крогър.

— Напротив, по дяволите — заявих. — Обадете им се. Ако вие не го направите, ще го направя аз.

Доктор Крогър се приближи към мен бавно, с наклонена настрани глава. Не бях сигурна дали правеше това, за да спре кървенето, или за да ме изгледа любопитно.

— Няма да предявя обвинения — каза доктор Крогър. — Но бих искал да разбера защо ме нападна.

— Вие ми кажете, докторе — казах и кимнах към мъжа до него. — Има ли той шест пръста на дясната ръка, или аз халюцинирам.

Доктор Крогър погледна обратно към мъжа, после отново към мен. На лицето му се изписа израз на примесено с ужас осъзнаване, когато напълно схвана случващото се.

— О, Боже мой — рече.

— Ребусът е разгадан — казах. — И вие двамата отивате в затвора.

Над вътрешния двор се възцари тишина. Всички хора там, може би с изключение на доктор Крогър и убиеца на Труди, бяха зашеметени. Не се случва често да видите жена да напада някого и да го обвинява в убийство.

— За какво говори тя? — попита мъжът с единайсетте пръста.

— Ужасно недоразумение — каза доктор Крогър.

— И двамата можете да спрете да се преструвате — казах. — Вече всичко свърши.

Доктор Крогър се обърна към двамата мъже, които ме държаха.

— Можете да я пуснете.

— Тя може да нарани себе си или вас — каза един от мъжете, които ме държаха.

— Натали няма да нарани никого — заяви доктор Крогър.

— Не разчитайте на това — казах.

— Тази жена очевидно е неуравновесена и склонна към насилие — каза другият мъж, който ме държеше. — Би трябвало да я арестуват и да ѝ дадат успокоителни.

— Уважавам мненията ви, господа доктори, но предвид ситуацията, нейната реакция беше напълно разбираема и оправдана — рече доктор Крогър. — Тя смята, че съм предал приятеля ѝ по изключително сериозен и дълбоко разстройващ начин.

— Направихте го — казах.

— Разбирам защо изглежда така — каза доктор Крогър, а после посочи към мъжа с единайсетте пръста. — Но той не е човекът, за когото го смяташ, и аз не съм извършил онова, което си мислиш, че съм извършил. Мога да обясня всичко.