Фред Варгас - Ветровете на Нептун

Отпусна ръце и за миг притвори очи, преди да се заеме с препятствията Лантретиен и Местр.

Лантретиен — видоизменена форма на Латлен, означаващо гущер . Зелен дракон, написа до името с все по-схваната ръка, която деформираше почерка му. Няколко пъти сви и опъна пръстите си, преди да премине към Местр.

Местр — на окситански „моестр“, форма на „метр“. Умалителни Местрел или Местрал, варианти на мистрал, северен вятър . Северен вятър, написа Адамсберг.

Остави химикалката и си пое дъх. Стори му се, че усети студения северен вятър, който слагаше точка на списъка му и разхлаждаше пламналите му бузи. Бързо записа серията — тройка червени дракони с Лефебюр, Февр и Бразилие, две тройки ветрове със Субиз, Ванту, Отан, Еспир, Местр и Уинд, чифт зелени дракони с Лесар и Лентратиен и чифт бели дракони с Матер и убитата майка. Равно на тринайсет. Седем жени, шестима мъже.

Липсваше четиринайсетата плочка, за да се направи ръка от оньори . И тя щеше да бъде или бял дракон, или зелен дракон. Явно мъж, за да се получи пълно равновесие между двата пола, между бащата и майката. Схванат и изпотен, Адамсберг върна ценната книга на библиотекаря. Сега вече притежаваше ключа, златния ключ на Синята брада, който отваряше вратата на стаята с мъртъвците.

Прибра се у Клемантин изтощен и напрегнат. Бързаше да хвърли през Атлантика този ключ на брат си, на висок глас да обяви края на кошмара му. Но Жозет не му даде възможност. Веднага му показа новия начин, по който бе разчела буквите. Адамсберг — командировка — Утауе — пътека — девойка.

— Не съм мигнал, Жозет, не съм в състояние да мисля.

— Оцелелите букви в лаптопа на Микаел. Бях сгрешила от начало до край и започнах отново от ау . Никакъв аутист, нито каучук, ами Утауе. И се получи ето това.

Адамсберг се съсредоточи върху треперещите думи на Жозет.

— Пътеката — прошепна той.

— Микаел наистина е информирал някого. Не сте били сам на пътеката. Някой е знаел, че ще бъдете там.

— Това е само възможно тълкуване. Жозет.

— Няма хиляди думи, които съдържат ау . Този път съм сигурна в декодирането.

— Забележително е, Жозет. Но за тях възможното тълкуване никога няма да има стойността на доказателство, разбирате ли? Измъкнах брат ми от бездната, но аз все още съм вътре, блокиран от много големи скали.

— Ключалки — поправи го Жозет — от много здрави ключалки.

В петък сутринта Рафаел Адамсберг намери посланието, което брат му бе нарекъл „Земя“ — така викат моряците, помисли Рафаел, така викат мореплавателите, когато на хоризонта се очертае континент. Препрочете писмото няколко пъти, преди да се осмели да схване смисъла на белязаното от нетърпение и умора послание, на кашата от дракони и ветрове, подправена с ухото на съдията, поръсена с пясък, забъркана с убийството на майката, възрастта на Фюлжанс, сакатата ръка на Гийомон, село Колери, тризъбеца, играта маджонг, ръката от оньори. Жан-Батист беше писал толкова бързо, че бе пропускал букви и цели думи. Във възбуда, която достигаше до Рафаел, предадена от брат на брат, от бряг на бряг, пренасяна от вълна на вълна, заляла убежището му в Детройт и безцеремонно разкъсала сенчестата зона, в която протичаше незабележимият му живот. Не бе убил Лиз. Отпусна се на стола си и остави тялото си да се рее по двата бряга, неспособен да открие по какви странни пътища бе минал Жан-Батист, за да изрови убийствения маршрут на съдията. Веднъж като деца бяха навлезли толкова навътре в гората, че вече не виждаха нито селото, нито дори пътеката. Тогава Жан-Батист се бе качил на раменете му. „Не плачи — бе казал. — Ще се опитаме да разберем откъде са минавали хората преди“. И на всеки петстотин метра Жан-Батист се качваше на гърба му и казваше: „Оттук“.

И сега бе направил същото. Бе се качил на високо и бе видял откъде е минал Тризъбеца, открил бе кървавата му следа. Като куче, като бог, помисли Рафаел. За втори път Жан-Батист го прибираше вкъщи.

Тази вечер Жозет се занимаваше с огъня. Адамсберг се обади на Данглар и Ретанкур, после си легна и спа цял следобед. Вечерта, все още замаян, зае мястото си до камината и са загледа в хакерката, която разръчка жаравата, после си поигра с една запалена съчка — рисуваше в сумрака пламтящи кръгчета и осмици. Оранжевата точка треперливо се въртеше и Адамсберг се запита дали, подобно на дървената лъжица в тенджерата с крема, и съчката можеше да разбива бучките, всички онези бучки, които все още се трупаха около него. Жозет бе обула кецове, каквито още не бе виждал да носи — сини със златна лента. Като златния сърп в звездната нива, помисли той.